Широко известна е историята как съвсем случайно една от бъдещите най-големи български актриси – Адриана Будевска, се ориентира към театъра. След като завършва Държавната девическа гимназия „Мария Луиза“ във Варна през юни 1895 г., тя се озовава във Враца при големия си брат – офицера Ганчо Будевски, и съпругата му Гинка, които са поели грижите за образованието ѝ от години. Предстои да се реши съдбата на все още ненавършилата 17 години девойка: тя е родена на 28 ноември (ст. ст.) 1878 г. в гр. Добрич. Образованото и фино момиче иска да стане учителка. Неговите роднини обаче, най-вече майка му, желаят да го задомят – по възможност за някого от многобройните офицери, които го ухажват.
Една случайна среща в София коренно преобръща сякаш предначертания живот на младата Адриана.Нейната снаха Гинка Будевска вижда в столицата своя съгражданин, актьора карловчанин Иван Попов и се интересува дали наистина Министерството на народното просвещение е обявило конкурс за стипендии в странство по драматическо изкуство. Той отговаря утвърдително. Тогава тя го пита дали има време тяхната Адриана да се подготви и да се яви. Времето е много кратко. Иван Попов обаче обещава да помогне и да подготви момичето за изпита. Енергичната Гинка веднага телеграфира на съпруга си във Враца. Той наема файтон и двамата със сестра си Адриана идват веднага в София. Момичето е притеснено, но и развълнувано, тъй като от малко обича да „представлява“, а в училище с радост участва в театралните спектакли. Въпреки многото кандидати за тези четири стипендии по драматическо изкуствоАдриана Будевска се представя отлично на конкурса и печели една от двете стипендии за жени.
Официозът в. „Мир“ в броя си от 12 октомври 1895 г. (160 бр., с. 2) съобщава резултатите от вече приключилия конкурс за стипендианти по драматическо изкуство. Става ясно, че останалите одобрени за общо четирите стипендии са Гено Киров, Кръстьо Сарафов и Вера Игнатиева.
Адриана Будевска е изпратена да се обучава в Москва е изпратена да се обучава в Москва заедно с Гено Киров – почти два пъти по-възрастен от нея.Двамата заминават още през месец ноември 1895 г.
Четири години по-късно – през май 1899 г.,младата жена завършва с отличие Императорското театрално училище в Москва и получава званието „свободен художник“. Двамата стипендианти в Русия – Будевска и Киров, се завръщат в родината си презмесец юли. Бъдещата артистка се установява в столицата, първоначално вероятно в Княжево.
През лятото на 1899 г. Адриана Будевска и Гено Киров постъпват в частично субсидираната от държавата Столична българска драматическа трупа „Сълза и смях“, каквото име ѝ дава самият д-р Кръстьо Кръстев. Младата актриса обаче е силно притеснена от огромната разлика между условията за работа в Малий театър в Москва и в родния театър. Реалността е стряскаща. Сцената е малка, материалната база е оскъдна: няма подходящи декори, нито костюми.Заплатите на актьорите са ниски, при това трябва от тях да отделят средства, за да си приготвят сами сценичните облекла. Ентусиазмът на първо проходците обаче е голям. Завърналите се в България млади хора, получили театрално образование в странство, Адриана Будевска, Гено Киров, Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев и Вера Игнатиева, са сред строителите на професионалния български театър. Дотогава той е бил по-скоро любителски, а репертоарът му е твърде еклектичен, тъй като липсва високохудожествен критерий, и най-вече се целѝ забава на публиката.
Някаква представа за този начален етап от развитието на театралното дело у нас получаваме от статията „Нашият театър“ на Лидия Шишманова, отпечатана в сп. „Български преглед“ (VI, кн. II, октомври 1899 г., с. 152 – 156): „Нашият национален театър влиза тая година в един нов период от своето развитие, който, надяваме се, ще бъде напълно плодотворен и полезен. Ние си спомняме и до днес с усмивка първите опити на нашата трупа в дървения театър „О с н о в а“. Тогавашните актьори, повечето от които не бяха минали никаква теоретична школа, имаше да се борят там с допотопни сърцераздирателни пиеси, поставени със съвсем примитивни декорации и костюми. Трябва да признаем прочее, че за десет години нашият театър е направил твърде голям и удовлетворителен напредък. Вместо дървената „О с н о в а“ ние не притежаваме, наистина, още една настояща театрална зала, но все пак имаме гиздавата „С л а в я н с к а б е – с е д а“ с нейната за жалост микроскопична и малко фурнообразна сцена1.
Колкото за к о с т ю м и т е между миналото и настоящето има цяла бездна. Ние сега притежаваме, благодарение на госп. Боткина, може да се каже, по-богати костюми, отколкото го изисква нашата скромна сцена… А какво да кажем за а к т ь о р и т е от първия период и сега? Впрочем ние сме длъжни да отбележим в тоя първи период два отдела: д о и п о с л е влизането на г-н Канели2 в трупата. Без да обръщаме внимание на каквито и да било задкулисни или политически отношения, просто като обикновен зрител, ние не можем именно да не изтъкнем голямата услуга, която господин Канели принесе на нашия театър, не само със своите актьорски способности, но и като режисьор, като човек, който нещо е видял и учил.
Една от главните негови заслуги бе тая, дето ни избави от разните предпотопни пиеси и значително подобри репертоара, ако понякога и да падаше в друга крайност, като даваше имено на нашата трупа да играе пиеси, които не бяха по силите ѝ.
Прегледаме ли сегашния състав на трупата, ние можем различи в нея два вида актьори: с т а р и, които са минали мъчителната школа на практиката и щат-не щат са получили поне известна сценична рутина, а ако са имали талант – са могли да го упражнят; и н о в и, които са се учили в странство. С такъв материал, под управлението на един вещ режисьор, какъвто е г-н Мандрович3, може вече успешно да се работи и ние можем да очакваме за в бъдеще напълно удовлетворителни резултати.
Кариерата на българския артист е пълна, наистина, с многобройни мъчнотии, морални и физически, но тя е същевременно дълбоко благодарна. Българският актьор има пред себе си не една преситена, блазирана4 публика, която иска само да ѝ гъделичкат притъпелите от всякакъв вид ỳсети нерви, а една наивна, открита за всяко впечатление публика, на която драматикът и актьорът могат да станат истински учители и да възбудят в нея цял рой нови чувства и мисли. У нас театърът действително може да бъде школа“.
Новото поколение актьори действително си поставя за цел да превърне театъра освен в забава и в школа. Неслучайно само след няколко години повечето от тези образовани млади хора, заедно с още няколко актьори, се отделят в самостоятелна трупа, наречена „Свободен театър“. Този пътуващ театър просъществува шестнадесет месеца: от април 1905 до август 1906 г. Четири театрални двойки стоят в основата на новата трупа: Петър и Теодорина Стойчеви, Кръстьо и Донка Сарафови, Христо Ганчев и Адриана Будевска, Атанас Кирчев и Елена Снежина (Д. Сарафова, Ел. Снежина и Т. Стойчева не са били в трупата на Народния театър). По-късно се присъединяват също Никола Гандев и Неделчо Щърбанов. Адриана и Донка (по баща Гюзелева) са приятелки още от ученическите си години в Първа софийска девическа гимназия. Неслучайно на венчавката на Будевска с актьора Христо Ганчев на 21 януари 1901 г.5 в дома на по-големия ѝ брат Ганчо Будевски и съпругата му Гинка присъства почти цялото семейство Гюзелеви: майката и бащата (Иван и Стефанка) и три от дъщерите им: Донка, Богдана и Олга. Като Донка е придружена от актьора Кръстьо Сарафов, с когото се венчават през същата 1901 г. Актрисата Елена Снежина пък е племенница на актьора Иван Попов, който заедно със съпругата си също е сред гостите на венчавката. Тоест може да обобщим, че „Свободен театър“ е създаден от четири млади приятелски актьорски двойки.
Нас по-специално ни интересува обаче театралният дебют на Адриана Будевска. Двамата с Гено Киров дебютират на родна сцена презесента на 1899 г. в пиесата на А. Н. Островски „Василиса Мелентиева“, представена в салона на „Славянска беседа“. Ролята на Малюта в спектакъла е дебют и за завърналия се от обучение в Санкт Петербург Христо Ганчев. Макар да не желае да играе централната роля в спектакъла, а тази на царица Анна, Адриана Будевска се справя успешно и убедително с трудната задача. Актрисата все още не е навършила 21 години. Млада, неопитна, но получила солидно театрално образование, тя смело стъпва на българската сцена, където ще „изгаря“, ще страда и ще се смее през следващите 25 години.
В тогавашната преса се появяват доста рецензии за дебюта на току-що завърналите се от обучение в странство актьори. Интересни са обаче и запазените спомени на техни близки. Ето какво споделя за първите стъпки на Адриана Будевска на наша сцена нейната съученичка и приятелкаЕвгения Марс: „С какво нетърпение дочаках тая вечер. Бях на мястото си половин час преди да почне представлението. И когато завесата се вдигна, на сцената се показа прекрасната фигура на бъдещата наша голяма артистка. Със своята игра, с таланта си тя завладя публиката. Стотини очи я гледаха и се възхищаваха. Бурни ръкопляскания я посрещаха и изпращаха, а тя бе мила, скромна, каквато остана и до сега. Тя обичаше повече изкуството, по-малко себе си“6.
Началото на дългия и изпълнен с перипетии актьорски път на Адриана Будевска е сравнително добре документирано. Затова с голямо учудване забелязахме разминаване в посочената дата на театралния ѝ дебют у трима различни автори, писали за него. Имаме предвид засега най-обстойните три книги, посветени на житейския и творческия път на актрисата. Хронологически първата е юбилейният сборник (Юбилеен сборник. Адриана Будевска 1899 – 1924. София, 1925 г.),отпечатан по повод 25-годишната ѝ сценична дейност. Той се открива с пространната статия на Димитър Страшимиров за живота и творчеството на актрисата. Там четем: „В София тя дебютира пръв път във „Василиса Мелентиева“, на 29 ноември 1899 г. Сцената по онова време още е в „Славянска беседа“ (с. 12).
Едва ли имаме основания да се съмняваме в твърденията на неин съвременник и близък човек. Оказва се обаче, че първата монография за актрисата – книгата на Пенчо Пенев„Адриана Будевска. Живот и творчество“(София: Наука и изкуство, 1964), твърди нещо друго: „Идвайки в София, тя се включва в столичната драматическа трупа „Сълза и смях“ и на 4 ноември 1899 г. се явява на публичен дебют в ролята на Василиса Мелентиева от едноименната драма на Островски и Соловьов. И ето първата вечер в нейния творчески път ѝ открива бляскави перспективи за развитие. Нашата публика оценява нейния изпит като благополучен, а критиката се отнася ласкаво, макар и строго към нея“ (с. 33 – 34).
Неможе да става дума за несъвпадащи дати поради двата стила, тъй като разликата е 25, а не 12 дена. Вярно, че П. Пенев цитира (наред с неконкретизираните като дата и автор отзиви) и рецензия за спектакъла от бр. 131 на в. „Нов век“, но едва от 1900 г. В книгата датата не е посочена. Установихме, че броят е от 24 януари (5 февруари) 1900 г. Това обаче не ни помогна да датираме театралния дебют на актрисата. Надявахме се книгата на Стефан Грудев („Адриана Будевска – жизнен и творчески път (1878 – 1955)“, София: БАН, 1967) да ни ориентира коя от двете дати е точна. Тя обаче внесе още по-голямо объркване, защото авторът на втората монография за актрисата сочи много по-ранна дата – 3 октомври 1899 г. (с. 48).Стефан Грудев също цитира откъси от някои рецензии.
Естествено, обърнахме се за справка и към забележителния труд на Васил Стефанов, Кристина Тошева, Виолета Дечева и Ромео Попилиев „100 години Народен театър“ (София: Дамян Яков, 2004 г.), където на 15 страница в бележка под линия (№ 27) е посочено, че Адриана Будевска дебютира на 3 октомври 1899 г., но не са посочени източниците за тази информация.
Затова решихме да прегледаме тогавашната преса, за да се убедим коя дата трябва да приемем за вярна.Най-красноречиво за нас се оказа нецитираното до момента съобщение за спектакъла в органа на Народната либерална партия – вестник „Нов век“ (I, бр. 87, 1/13 октомври 1899 г., с. 3): „Народната драматическа трупа „Сълза и Смях“ открива на 3-й Октомври зимния си сезон. За пръв път ще представи в салона Славянска Беседа: Василия Мелентиева драма в 5 действия и 2 сцени от А. Н. Островский, превел от оригинала Г. Киров. Свършилите Московската драматическа школа г-ца А. Будевски и Гено Киров ще излязат на пръв дебют: първата в ролята на Василия, втория в ролята на Иван Грозни и Хр. Ганчев свършивши Петербургската драматическа школа в ролята на Малюта. Начало в 8 ½ часа вечерта“.
За да очертаем по-пълно картината на тази първа поява на родна сцена на Адриана Будевска, ще цитираме по-големи фрагменти от някои театрални отзиви, публикувани в тогавашната преса. В това отношение особено активен е вече посоченият вестник „Нов век“. В него само една от рецензиите е подписана – с псевдонима Кандид. Смятаме обаче, че и останалите отзиви вероятно са написани от същия автор, сътрудник на изданието. Според Иван Богданов зад този псевдоним се крие Илия Миларов7.Това име също е псевдоним – на Илия Николов Сапунов (1859, Габрово – 1948 г., Загреб), български юрист, писател, литературен и театрален критик,театрален деец с големи заслуги за развитието на българския театър. Тъй като завършва право в Загреб, той дружи с различни представители на хърватската интелигенция. Неслучайно по негова идея на работа в Народния театър сапоканени хърватските режисьори Адам Мандрович и Сергиян Туцич (Адриана Будевска дебютира именно при режисьора Адам Мандрович, макар че изборът на пиесата и първите репетиции са по времето на предходния режисьор на трупата Радул Канели.).Илия Миларов е бил председател на Управителния комитет на „Сълза и смях“, след това е назначен за комендант на новостроящия се Народен театър, а през 1904 г. министърът на народното просвещение проф. Иван Шишманов го определя за интендант на драматическата трупа „Сълза и смях“, преименувана по същото време на „Български народен театър“. Трудно е да се изброят всички заслуги на Миларов за развитието на националния ни театър.
Рецензията на Кандид е част от поредица „драматургически очерки“, отпечатани в рубриката „Подлистник“ в няколко броя на в. „Нов век“. Отзивът за спектакъла на „Василиса Мелентиева“ е публикуванна 2 страница в бр. 131 от 24 януари (5 февруари) 1900 г. на в. „Нов век“: „Театралният сезон бе открит с драмата на Островски „Василиса Милентиева“, в заглавната роля на която г-ца Будевска игра дебюта си пред софийската публика. Обстоятелствата се сложиха твърде благоприятно за г-ца Будевска, тъй като държавната трупа „Сълза и смях“ откакто съществува още не е имала в персонала си една трагическа любовница. От младите героини както в драмата, така и в комедията се изискват, освен нужния сценически талант, още и много други външни и вътрешни качества. Г-ца Будевска притежава поетическа, елегантна външност, изразително лице и приятен, симпатичен, но не обемист глас; а силният орган е съществено качество за трагическата героиня. Също в играта ѝ засега отсъствува истинският трагизъм, страстният демонически темперамент и дълбоко чувство, – но може би с времето и това да се прояви, защото тя е още твърде млада. Ако това не стане, то тя ще намери своя амплоа като салонна, конверзационна любовница. – Василиса Милентиева тя игра със значителна ловкост, в която личеше получената в школата дресура. Затова младата дебютантка, ако люби изкуството, трябва с най-голямо прилежание и старание да работи върху новодадените ѝ роли, тъй като само в тях ще се определи точно родът на нейното дарование, както и бъдещето ѝ на сцената; постоянното, неуморно трудолюбие – това е разковничето, което създава истинските артисти“.
Още преди отпечатването на обстойните „драматургически очерки“ на Кандид, в които се прави критически преглед на продукцията през театралния сезон, във в. „Нов век“ са публикувани и други отзиви за спектакъла. Първият излиза само няколко дена след вече цитираната обява за дебюта на Адриана Будевска и Гено Киров. На 4 страница в брой 89 на в. „Нов век“ от 6/18 октомври 1899 г. четем следното: „Завчерашното представление*)8 на нашия театър, с което същевременно се откри зимния сезон, ни донесе една премиера – историческата драма на Островски „Василиса Мелентиева“. Салона на „Славянската Беседа“ беше препълнен с публика, привлечена както от пиесата, така и от дебюта на няколко нови артисти: г-ца Будевска и г-да Гено Киров и Хр. Ганчев, свършивши драматическите курсове в Руссия. Г-ца Будевска изпълняваше заглавната роля, която проведе със сигурност и значително разбиране. Г-да Киров като Иван Грозни и Ганчев Малюта Скуратов, също ни зарадваха със своето изпълнение. Обстоятелна оценка за дарованието на дебютантите ще дадем след като ги видим в роли, които ще трябва сами да създават без предварително да са ги приготвили в драматическия курс. За сега ний констатираме техния неоспорим успех – тяхната игра най-красноречиво ни доказва, че нито гръмливата декламация на французката школа, нито шаблонния патос на немската школа не съответствуват на реалистическата природа на българина, както и изобщо на славяните. Руссите, от простия селянин, и до изнежения аристократ, чувствуват и отражават самата естественост и реалност; конвенционални условности и извратености са рядкост и в най-високите аристократически кръгове. Целия руски живот се отражава във величествено развивaшата се литература, която има смелостта с потресающ реализъм да рисува действителността във всичките ѝ проявления; същевременно светлата идея на прогреса и человещината е душата, която одухотворява всичките произведения и деятелност на тая литература. Вследствие на това руските консерватории както и целокупното художествено творчество в Русия е проникнато от същия дух. За това и дебютантите като ученици на руските художници, дадоха изпълнения, които по съответствуват на нашия темперамент, на нашите вродени усещания и вкус. – Добре схванати изпълнения ни дадоха и г. г. Сапунов, Ив. Попов и Антонов; те доказаха че и без да имаш голяма роля, можеш да покажеш добра игра. И най-малката роля дава на истинския талант простор да блесне със силата си и значението си. Много добре се държа и г-жа Златарева като дойка на царицата Анна. Г-ца Игнатиева, нашата отлична наивна, изпълняваше тоя път една роля противоположна в нейната индивидуалност; но благодарение на присъщото ѝ дълбоко чувство тя се държа и в тая роля. Общия ход на представлението вървя тоя път с нуждната правилност, без ония спъвания, спирания и конфузни паузи, които толкова разстройват впечатлението на публиката, и които по-рано бяха една постоянна болест на нашите театрални представления“.
Във вече цитираната статия на Лидия Шишманова „Нашият театър“ авторката също се спира на постановката на „Василиса Мелентиева“: „Сезонът се отвори тази година със „Сватбата на Кричинскiй“, „Василиса Мелентьева“ и „Въображаемий болен“. […] „Василиса Мелентьева“ е от Островскiй, създателя на самобитната руска сцена към средата на века. Наистина ние имаме и преди него някои бележити произведения (от Фонвизина, Грибоедова и Гоголя), но между тях има големи блезни9 и ни едно не можà да създаде туй, което се нарича школа.
Произведенията на Островскiй могат да се разделят на две големи групи: 1) съвременни пиеси, предимно от руския търговски живот (изобразен от него толкова поразително реално)…; и 2) и с т о р и ч е с к и х р о н и к и, на които Островскiй се предаде във втората половина от своя живот. „Василиса Мелентьева“ е последното му произведение от тоя род (1868 г.).
Тя се представи от нашата трупа напълно удовлетворително за сегашните условия. Първи път ние присъствахме на една драма, без да бъдем шокирани от изпълнението и обстановката (комедии са се давали и по-напред доста сполучливо). Госпожица Будевска (Василиса) сигурно е учила своята роля под ръководството на своите професори, както се вижда от нейната фразировка, от нейните на места чисто руски интонации; някои ефекти ние посрещнахме даже като стари познати, защото сме ги чували от други актьорски уста10. Госпожица Будевска има добри наченки, па се вижда изведнъж, че има и школа. Разбира се, че тя е още твърде млада и неопитна, та не може още да даде пълен образ на Василиса, тая изкусна интригантка, която се стреми да стане царица и която намира, че дори смъртта е сладка, стига да умреш като царица. Нейната игра е въобще по-нервозна, отколкото е нужно. Тъй например, когато се среща с Ивана Грозни в градините на царицата, тя върти в продължение на 5 минути глава във всички посоки, за да изобрази притворното смущение на хитрата вдовица, а това е крайно уморително за зрителя. Гласът на госпожица Будевска е гъвкав, но още е слаб за такива силни сцени като тая в последния акт, когато ѝ се явява сянката на умрялата царица. Но в много други сцени тя има успех, тъй например при отравянето на царицата.
[…]
Ние си позволяваме горните бележки, колкото да защитим една истина, обаче изобщо сме длъжни още веднъж да изразим своето удоволствие от общия успех на това и на другите представления, които видяхме до сега. Нашите актьори заслужават толкова повече поощрение, че се решават при сегашните обстоятелства (когато всеки опит да служиш на изкуството се смята от мнозина за измяна към народа), при твърде малко възнаграждение с грамадни усилия, да работят за прогреса на нашата сцена.
Октомври, 1899. Л. Ш.“11
В началото на 1900 г. вестникът на Демократическа партия „Пряпорец“ (II, София, 20 януари 1900 г., бр. 74) също пише за едно от поредните представления на „Василиса Мелентиева“: „В неделя на 16-й януарий народната драматическа трупа представи петоактната драма на руския писател А. Н. Островскiи „Василиса Мелентиева“. При всичката бедност на обстановката, па и на самия актьорски персонал за подобна една историческа драма, представлението излезе твърде сполучливо. Тоя сравнителен успех в значителна степен се дължи на двете главни действующи лица – Цар Иван Василиевич Грозни, представляван от г-на Гено Кирова, и героинята на драмата, Василиса Мелентиева, представлявана от г-ца А. Будевска. Г-н Киров, който е превел и самата драма, повидимому е минал добра школа, защото, макар ролята на Ивана Грозни и да не е в характера на неговото сценическо дарование, при все това представеният от него образ на този руски цар излезе доста сполучлив на сцената. А това показва, че г-н Киров се отнася сериозно към своето дело и проучва своите роли. Но без съмнение палмата на първенството в изпълнението на драмата принадлежи на г-ца Будевска. Ние и друг път сме имали случай да отбележим превъзходната игра на тая млада актриса, но представената от нея Василиса Мелентиева остави у нас най-добро впечатление и възбуди голяма надежда за нейното сценично бъдеще, ако тя, разбира се, се посвети окончателно на сцената и продължава да се само усъвършенствува в това изкуство. Заслужава да се отбележи така също играта на г-ца Игнатиева в ролята на царица Анна. На г-ца Игнатиева липсва само известна сценическа представителност, за да заеме видно място в оскъдния женски персонал на нашата сцена. Не беше лош в ролята на дворянина Количов тоя път и г-н В. Кирков. Останалите действующи лица, в кръга на своите способности, направиха всичко възможно, за да създадат успеха на тая отлична руска драма“12.
Този кратък преглед на театралните отзиви след дебюта на Адриана Будевска със сигурност доказва, че най-напред Стефан Грудев, а след това и авторите на изследването за 100-годишнината от създаването на Народния театър са посочили точната дата на първата ѝ поява на родна сцена – 3/15 октомври 1899 г. От друга страна, по-цялостното цитиране на рецензиите създава сравнително добра представа как е бил приет спектакълът и каква е играта и на другите актьори в него – личности, положили началото на театралното изкуство в България.
Бележки:
1. Тоя недостатък пречи между друго на доброто изпълнение на известни драми, които изискват по-голяма широта на жестовете и масови движения. Бедният трагик, който би желал да изрази всичката сила на чувствата си, рискува твърде често да закачи за носа някого от своите другари.Бележката е на Лидия Шишманова.
2. Радул Канели (1868 – 1912 г.) – актьор, режисьор, театрален деец и критик; завършил драматическите курсове„П. Г. Рапгоф“ в Санкт Петербург; директор-режисьор на „Сълза и смях“ през 1894 – 1899 г., като негова е заслугата за включване в репертоара на трупата на драматургията на А. Н. Островски; през 1910 – 1912 г.е режисьор и директор на Пловдивския театър.
3. Адам Мандрович (1939 – 1912 г.) – хърватски актьор и режисьор; от септември 1899 г. до декември 1900 г. работи като режисьор в театър „Сълза и смях“ в София;през 1902 – 1907 г. е управител на Хърватския народен театър в Загреб.
4. Блазиран – преситен, презадоволен.
5. Венчалното свидетелство се съхранява в основен фонд „Адриана Будевска“ на Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич, инв. № 131, ръкопис, 3 листа. На последния лист са се подписали всички присъстващи на венчавката.
6. Юбилеен сборник. Адриана Будевска 1899 – 1924. София, 1925, с. 56.
7. Богданов, Иван. Речник на българските псевдоними. София: Наука и изкуство, 1978, с. 173.
8. *)Настоящата бележка вследствие претрупания материал не можа да се вмести в миналия брой на вестника ни, за който беше написана. Бележката е редакционна.
9. Блезна – празнина.
10. Това изучаванье на роли на чужд език, особено в стихове, трябва естествено много да пречи на нашите актьори, когато играят същите роли на български.Бележката е на Лидия Шишманова.
11. Български преглед, VI, кн. II, октомврий 1899 г., с. 153 – 155.
12. Всички цитирани текстове са с почти напълно запазени граматични особености, правопис и пунктуация.
