На 14 юни 2022 година се навършиха 126 години от рождението на един художник, започнал живота си в гр. Котел през 1896 г., но прекарал детските си дни в гр. Добрич и Добруджа – Петър Дачев. На страниците на сп. „Антимовски хан“ сме представяли неведнъж неговата личност и творчество. Вече е известно, че в Дом-паметник „Йордан Йовков“ се съхранява изключително богат архив за художника: от картини, скици, снимки, ръкописи, документи, книги, вестници и др., показващи разностранните интереси на Петър Дачев, който се изявява и като публицист. Все още обаче сме в дълг към този космополитен артист. Затова си поставих задачата да разчета няколко ръкописни листа, написани с молив от художника вероятно през последните едно-две десетилетия от живота му. Те се съхраняват в основен фонд „Петър Дачев“ на Дом-паметника под инвентарен № 1 326. Спрях се върху тези три кратки текста с мемоарен характер, тъй като те предават детските впечатления на художника от Добруджа и Добрич. Запазвам правописа на автора, като нормализирам само някои препинателни знаци и граматичната норма при членуването на имената от мъжки род единствено число.
Кремена Митева
Най-голяма радост за нас, децата, бе, когато баща ни кажеше, че ще отидем на село. На село бе тогава за мене най-хубавото нещо на света. Това, което чувах за по-далечни селища и места, бе още смътно и чуждо за моето въображение. И аз се насочвах с цялото си същество към добруджанската земя около нас. Селото не ме привличаше само като място за волни игри, с полъха на своите полета, ниви, дъбрави и градини. То беше за мене и чудният рог на изобилието. От него ни идеше житото, от което добрият дядо Никола, фурнаджията на нашата улица, изпичаше в своята фурна хубавия добруджански хляб. От него ни идеха тенекиите с масло и сирене, гърнетата с гъсто кисело мляко и черен петмез. От него ни идеха каруци, пълни с дини, тикви и царевица, които се стоварваха в мазето на нашия дом, място, в което изпитвах голямо удоволствие да надничам. Но мамещото богатство на селото не беше само в храните, които произвеждаше, привличаше в него и близостта на животните. Колко вълнуваща е тази близост за детето! (И когато човек излезе от детската възраст, никъде не се чувства тъй близо до животинския мир, както на село.) Никога не се уморявах да наблюдавам по дворовете кокошките и патките, квачките с техните плахи и пискливи пиленца, петлите, понесли гордо бляскавата си перушина всред животинските обитатели на двора, надутите пуяци, гълъбите, лястовиците и врабците, прелитащи край стрехите.
Особено вълнуващ бе онзи вечерен час, когато се завръщаха от полето говедата. Колко важна, тържествена и спокойна ми се виждаше тяхната походка! Още виждам затулената в прахоляка на селските улици черда от волове, крави и телета. Биволиците ми вдъхваха повече страх и тях наблюдавах благоразумно от далеко, скрит зад някоя ограда. А огромните стада от овце – колко приятно беше да ги гледам, пръпнали из полето, проточени на дълги колони или събрани накуп в сянката на някое дърво. Дори страшните овчарски кучета, които се доближаваха доверчиво до нас в присъствието на овчаря, въртейки опашка и изплезили език, ми се виждаха мили и безопасни в обстановката на мирната селска природа.
И селяните не бяха като хората от града, виждаха ни се други, сраснати с това, което обичах на село. С полето, с нивите, с добитъка, с птиците, с всичко, което раждаше земята. Те говореха същия език, но той ми звучеше като друг, сякаш други бяха думите и смисълът, който влагаха в тях. И работата, която вършеха, ми вдъхваше особен респект. Обичах да гледам жетварите, като размахват лъсналите под слънцето сърпове, орачите зад ралото, теглено от чифт бели волове, с растящата край тях площ от черна угар; вихрушката от слама, прах и слънчев блясък по харманите, всред която се въртяха лудо конете и човекът, който размахваше от дикана камшика. Гледах с любопитство доячките на двора, приклекнали до едрите туловища на кравите, които оставяха кротко да се пълнят цели ведра с тяхното мляко. И жените край пещите, които пекат хляба, и мъжете, които впрягат колата или изкарват добитъка на паша.
Селото! Аз го възприемах с ноздрите си. Правеше ми удоволствие да поглъщам смесения лъх на земя и трева, на обори и слама, на храни и плодове, който заливаше всичко.
––––––––––––––––––––
Кажеше ли баща ми, че ще отиваме на село, радостта ми нямаше граници. На село! Това значеше за мене волност, безгранична волност – скитане по полето, край нивите, из градините и ливадите. Това значеше катерене по купите сено, това значеше преди всичко друго, че ще хвърля обувките и ще ходя навсякъде бос. Бях ненаситен на това удоволствие: да усетя под босия си крак парливия прах на черния междуселски път, или когато го напече силно слънцето и стане непоносим, да вървя встрани по меката трева. О, да сложиш вечер голото си стъпало върху изметеното и лъснато като огледало гумно на хармана и да тичаш, да тичаш по него с другите деца!
И още едно удоволствие, преди да отидем да се измием на кладенеца и да се приберем вкъщи с чисти нозе: да ги заровим в изстиналия прах на пътя и да ги влачим из него.
Там, на село, хоризонтът ни гледаше от всички страни, той беше винаги пред очите ни. Виждахме го между пръснатите ниски къщи, над схлупените покриви, през прозорците, отвъд оградите на дворовете. А излезехме ли от село, неговата вълшебна кръгова линия ни затваряше от всички страни.
Той слизаше близко над някоя позлатена нива, тежеше с блясъка си над полето, засичаше пътищата пред нас. Всичко наоколо звучеше като примамка, като ек и звън на неизчерпаема радост, сливаше се в един акорд на волност, безгрижие и опиянение от светлината на летния ден.
––––––––––––––––––––
Почти нищо не си спомням за моето първо „загубване“. Освен една широка улица, дълга до безкрай, която се беше открила изведнъж пред очите ми. По нея, казваха, съм тръгнал и съм се загубил. Прибрали ме в един полицейски участък, но понеже не съм можел още да кажа фамилното си име, трябвало с биене на барабан да се съобщи за това из разни места на града. Така моите родители успели да ме открият. Отсъствието ми не било за дълго, но тяхната тревога била много голяма. Затова майка ми палеше редовно всяка година свещ в църквата в деня на тримата светители, когато съм се губил. Нейното религиозно усърдие обаче не можа да ме предпази от друго, по-голямо загубване. В сравнение с него първото ми загубване като невръстно дете остана един незначителен инцидент в моя живот, за който моите близки си спомняха само за да изтъкнат във връзка с второто загубване един опасен нагон у мене към бягство.
Това загубване взе характер на голямо приключение, в което не бях сам. То бе замислено и изпълнено заедно с неразлъчната другарка на моето детство в Добрич, която бе същевременно и моя братовчедка. Като ни виждаха винаги заедно, някои в града ни викаха Павел и Виргиния.
Петър Дачев
Бележки:
- Майката на художника се казва Мария Дачева.
- Ден на тримата светители – Ден на свети Три светители е християнски празник, отбелязван на 30 януари в памет на Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст.
- Павел и Виргиния – емблематични персонажи от известния едноименен любовен роман на Бернарден дьо Сен Пиер.
