Продължаваме да очертаваме образа на един забравен българин – Петър Дачев, провокирани от навършилите се 126 години от рождението му на 14 юни 1896 г. Разгръщаме страници от негов бележник с фрагментарни текстове на български и френски език, провокирани от двумесечния му летен престой в сърцето на Франция на адрес: 9 Rue Dalov, 75 Paris 15A, tel. 306-92-74 (P. Datchev). Художникът се потапя в парижката атмосфера през 1967 г. Всекидневното общуване с културата, изкуството и хората на бележития град е за него безкраен духовен празник. Склонен да наблюдава, записва и щрихира, Петър Дачев не пропуска да съхрани на хартия своите кратки парижки импресии. Впечатляват го както прочутите забележителности на френската столица, така и променените взаимоотношения между хората, духът на младежкия бунт от 60-те години на ХХ век в Западна Европа. Бележникът, откъдето са подбрани откъсите, се пази във фонд „Петър Дачев“ на Дом-паметник „Йордан Йовков“ в гр. Добрич, инв. № 1 358 /о/ ПД.
Кремена Митева
Голямото стълбище на Версайл. Стъпала, стъпала нагоре към небето и хора в леки светли облекла, които слизат или възлизат гора. Стълбище, врязано в небето. Над него плават облаци и хора, там на най-горното стъпало. Изрязани в силует срещу блясъка от небето.
***
Парижките гълъби с техния черно-сив и сивосинкав цвят са като цвета на цинковите покриви на къщите. Те са станали едно с града, с хората в него, добили са толкова голяма доверчивост към човека, че идват до самите ти крака. Сдружили са се дори с врабчетата, на които не оспорват трошичките хляб, хвърлени от някоя щедра човешка ръка. Те са един истински елемент на мира и радостта в този град на шума, движението и блясъка.
***
Двойки, които манифестират чувствата си навсякъде: по улиците, в заведенията, в метрото, в изложбените салони. Чувството на интимност в любовта е изчезнало. Тя е станала нещо тъй показно, като всички стоки, които се излагат по витрините на парижките магазини.
***
Стълбището пред Сакре Кьор. Хора слизат и възлизат по него. Гълъби, гълъби по зелените площади край него. Деца и гълъби. Долу пазарните улици, пълни с делнична глъчка. Гълъби прелитат на цели облаци. Спокойно, ясно небе над Париж. Последните лъчи на слънцето са позлатили белите куполи на Sacré Coeur.
***
А когато гледаш отгоре, от терасите пред църквата, пред погледа се ширва парижкото море – море от покриви, комини, озарени фасади на по-високи сгради. То е с цвета на пустиня, а в него има толкова много живот. Зеленината е потънала всред сградите, само тук-таме някой оазис от зеленина. Всичко напред е в сянка, но в нея продължават да горят ярките петна от летните женски облекла – някои улици разтварят тъмни отвори, в които проблясват първите запалени лампи. Но градът, потънал до безкрайност в замъглената далечина, е още обгърнат в пурпурния отблясък на вечерното зарево.
***
Младежи с дълги коси, седнали или полуизтегнати върху стъпалата, четат някакъв лист и коментират оживено. Някои са /извадили/ обувките си, други държат в ръка бутилка. Тя минава от ръце в ръце. По най-горните стъпала пред църквата семейни групи, мъже и жени, млади и стари консумират сладолед.
***
Провокаторска група заобикаля немската група. Сбиване. Без малко един щеше да бъде хвърлен през оградата.
Парижкото море мени цвета си в настъпващия вечерен здрач. Нежен синкавовиолетов воал обгръща големия град.
***
Излизаш от блясъка на Place Pigalle и Place Clue, за да минеш по големия мост, който минава над монмартърските гробища. И без да искаш, мислиш за смъртта, която покрива с мълчание и мрак добро и зло, хубаво и грозно. Два свята един до друг тъй чужди, страшно чужди и непонятни в своето съседство.
Петър Дачев