Представяме ви разчетени автобиографичните бележки на един сравнително неизвестен български художник – Петър Дачев (1896 г., Котел – 1968 г., София), от чието рождение на 14 юни 2021 г. се навършиха 125 години. Датираме ги около 1964 г. Придържаме се към правописа и пунктуацията на оригинала, който се състои от пет ръкописни листа, изписани с черен молив. Съхранява се в основен фонд „Петър Дачев“ на Дом-паметник „Йордан Йовков“ в гр. Добрич, инв. № 1 326 (о) ПД. Илюстрациите към текста са от същия фонд. Музеят пази най-богатия архив на художника от картини, скици, документи, снимки, лична кореспонденция, книги, вестници, списания и др. Общият брой на експонатите е около 4 000.
Прави впечатление, че в автобиографията си Петър Дачев неведнъж сменя първоличната с третолична глаголна форма, преплитайки субективното с обективното. Опитът да говори за себе си от свое име, след което рязко да се погледне отстрани, е твърде интересен. Ръкописните бележки демонстрират и публицистичния талант на художника, сътрудничил на редица печатни издания с перо и с четка. Автобиографията на Петър Дачев се публикува за първи път.
Кремена Митева
Влечение към художеството още от най-ранна възраст. При сухите методи на остарялата художествена система в гимназията природата ми се налага като жив източник на вдъхновение. Бягал съм от часовете по рисуване, за да бъда всред нея с блокчета и молива в ръка. Разочарованието бе още по-голямо, когато потърсих в Софийското художествено-индустриално училище по-добър подтик, но попаднах при Клисуров1, дал името си на най-сухата и скована художествена система. Това ме доведе до бягство от училището и за известно време – дори от самото изкуство. Последва период на лутане и търсене на път в моето развитие на самоук. В началото на двадесетте години, в резултат на младежко творческо увлечение под влияние на руския художник Рьорих, дадох оригинална самостоятелна изложба в София (1924), изпълнена с много визионерство, дързост и „модернизъм“ за времето. В нея не липсва и социална тенденция, отразена в цикъла: живот на бедните.
Изложбата привлече вниманието на обществеността и за младия художник се изказаха най-насърчително в печата видни художествени критици, като Сирак Скитник, Ал. Божинов, Гео Милев, Ана Каменова и др. Но в момента фашисткият терор бе в своя разгар, а младият художник, дошел да прави изложба в София с една скъсана мушама, бе пропит от най-ранната си младежка възраст с прогресивни идеи и революционен патос. Примамките на сговористката власт, която бе успяла вече да овладее с тях голяма част от културния елит, не успяха да пречупят неговия дух. И в един съдбоносен за своето изкуство и бъдеще момент, той пое пътя на доброволната емиграция и замина при един свой сродник в Цариград. Човекът Дачев е спасен от компромиси, но пред художника Дачев се откри тежък и дълъг период на развитие при всекидневна борба за осигуряване на средствата за живот.
Цариград ме увлече със своята романтика и с неизчерпаемото си богатство и разнообразие от пейзажи и фигурни сюжети. Той се превърна в истинска жива академия за мене със своите улици, пазари, кейове и кафенета. В същото време посещавах като „мусафир талеби“ (ученик гост) Цариградската художествена академия. Първите ми впечатления от града на протоците намират отражение в една малка изложба, устроена в българското училище в Пера. По-късно, след няколко годишно пребиваване в Цариград, впечатленията ми от този красив град бяха отразени в една изложба от „цариградски пейзажи“, устроена в Галерията на шестте, която също не мина без внимание от страна на обществеността и художествената критика. Впечатленията ми от Цариград намериха още по-широк израз след окончателното ми завръщане в България в редица фейлетони, напечатани във в. „Знаме“ под заглавие „Непознатият Цариград“, издадени по-късно напълно и в отделна книга. Писателството, на което сложих началото, ме доведе и до журнализма („Пламък“), където се отдадох главно на социалния репортаж. Въпреки известното раздвоение, което перото внесе в моята художествена дейност, аз не изоставих последната, но дадох повече преднина на рисунката, чрез която илюстрирах мои и чужди материали. Репортажът ме доведе още по-близо до живота. Като редовен репортьор във в. „Нови дни“ имах за главен обект крайните квартали. Прокламираният днес високо лозунг „По-близо до живота, повече всред народа“ нося в себе си още от моя престой в Цариград, където бях в непрекъснат досег с живата действителност. Работих и в полето на детската илюстрация, сътрудничейки години наред в списанията „Венец“, „Млад кооператор“, „Росица“ и др. Паралелно с това от време на време се опитвах да задоволя и своето голямо влечение към живописта, без да можех да се отдам на редовна работа в тази област.
Едва след 9 септември, в третата си по ред художествена изложба в София, успях да покажа живописни творби, които бяха добре посрещнати, особено тези от Балчик. Разпръсването в моята работа продължи и след 9 септември – едногодишна служба в Отделението за изобразителни изкуства при Министерството на пропагандата, илюстрации, репортажи, пътеписни бележки („Литер. фронт“, „Нар. култура“, „Раб. дело“ и др.), приложно изкуство и пр. Трябваше да се видя в напредналата си възраст, при положението на относително спокойствие за утрешния ден, което се осигуряваше на художника чрез „пенсия“, давана под формата на ежемесечна помощ, за да се отдам на една по-последователна и съсредоточена творческа работа. Настоящата ми, четвърта по ред художествена изложба в София, от рисунки и акварелни, темперни и пастелни творби, е изцяло плод на моя творческа работа през последните 2 – 3 години.
Петър Дачев
[1] Петко Клисуров (1865 – 1933 г.) – български художник, учил живопис в Кралския институт за изящни изкуства във Флоренция, откъдето възприема изискването за точно копиране на натурата. Преподавател в Рисувалното училище в София: от 1899 до 1908 г. – хоноруван, а от 1911 до 1920 г. – редовен.