Петър Дачев1
В България има немалко творци, чиято дейност е позната само на тесен кръг специалисти. Целта на този кратък биографичен очерк, съставен върху архивни материали, съхранявани в Дом-паметник „Йордан Йовков“ в гр. Добрич, е да щрихира образа на един разностранен талант – художник, илюстратор, публицист, художествен критик, автор на книги, преводач, сценарист.
Петър Петров Дачев е роден на 14 юни 1896 г. в гр. Котел и е едно от петте деца в семейството на Мария и Петър Дачеви. Потомък е на големия ни възрожденец Софроний Врачански и е по-голям брат на първосъздателя на българския професионален балет Анастас Петров. Скоро след раждането на Петър Дачев семейството се установява в гр. Добрич, където преминават детските години на бъдещия художник. Той пази свидни спомени за безгрижното си добруджанско детство. Особено го впечатляват селските разходки през слънчевите летни дни. Припомня си обаче и игрите в града, скъпите приятели, малките детски пакости. Всъщност именно в Добрич Петър Дачев израства и получава своето първоначално образование. След това цялото семейство се премества в гр. Варна, където бащата работи като чиновник, а майката е домакиня.
Петър Дачев се записва във Варненската държавна мъжка гимназия „Фердинанд I“, но по собствените му думи два пъти е изключван от училището за прогресивни идеи. Още от малък у него се пробужда страстта към рисуването. Рисува почти непрекъснато и навсякъде, като през гимназиалните години опитите му стават все по-сполучливи. Вдъхновява го най-вече природата. Така съвсем естествено стига до решението да се запише в Държавното рисувално училище в София, където обаче следва само два семестъра: през лятното полугодие на учебната 1912/1913 година и зимното полугодие на учебната 1913/1914 година. През лятното полугодие на 1912/1913 г. изучава предметите: рисувание, моделиране, декоративно изкуство, практическа перспектива, история на изкуството, геометрическо чертане, анатомия и стилознание; а през зимното полугодие на 1913/1914 г. – рисувание, моделиране, декоративно изкуство, история, стилознание, проектиране, практическа перспектива и анатомия. Основният му преподавател по рисуване е Петко Клисуров, а според Дачев той изповядва една суха и скована художествена система, която постепенно го отблъсква от обучението. Затова в студентската му книжка е записано, че през зимното полугодие на 1913/1914 г. е издържал само изпита си по рисуване и не е положил нито един друг изпит. Следва окончателното напускане на Рисувалното училище.
Едва 18-годишен Петър Дачев се отказва от систематично художествено образование. Завръща се във Варна при своето семейство. Около 1916 – 1918 г. отслужва военната си повинност като моряк в Радиотелеграфната рота на Черноморската част на Н. В. Цар Фердинанд I. С Билет № 170 от 24 октомври 1918 г. „се уволнява в безсрочен отпуск като ученик, за да продължи образованието си във Варна, околия Варненска, от 27 октомври“.
Като радиотелеграфист
Засега нямаме сведения къде във Варна продължава прекъснатото си образование, много вероятно в Мъжката гимназия, от която е освобождаван по-рано. След това Петър Дачев работи като чиновник в морския град. Става книговодител в Бюрото за обществени налози.
Въпреки че сякаш тръгва по друг житейски път, младият човек не се отказва от голямата си мечта – да рисува. Напротив. Макар и самоук, той упорито работи и стъпка по стъпка напредва. За няколко години успява да създаде достататъчно картини, главно в модернистичен стил, близо 80 от които се осмелява да изложи от началото на април 1924 г. в Тръпковата галерия в гр. София. Това е първата му самостоятелна изложба. Художествената критика се отзовава твърде ласкаво за никому неизвестния младеж, дошъл от Варна. Отзиви публикуват Сирак Скитник, Александър Божинов, Николай Райнов, Анна Каменова и др. Свежият талант е забелязан и подкрепен. Появяват се дори съвети Министерството на народното просвещение да го поощри да продължи художественото си образование.
Вместо това обаче няколко месеца по-късно (през лятото или есента на 1924 г.) Петър Дачев решава да напусне България като доброволен емигрант и да се установи при свой роднина в Истанбул. Той твърди, че всъщност го е прогонила сговористката власт и че в големия турски град се движи главно в средите на нашата политическа емиграция – земеделци и комунисти. В Истанбул художникът живее и работи с известно прекъсване 6 – 7 години. Има възможност да пътува и до други турски градове. Непрекъснато рисува, за да се издържа. Впечатляват го както екзотиката на Ориента с красивите пейзажи, джамиите, тесните сокаци, мегданите, гробищата, така и обикновените хора, обитатели на многолюдния град. Темите и сюжетите са толкова разнообразни, че това действително е един от най-плодотворните му творчески периоди. Тук Петър Дачев създава стотици графични и живописни творби – най-вече пейзажи и репортажи. По същото време посещава за известно време като гост ученик Академията за изящни изкуства в Истанбул – последният му опит да продължи художественото си образование.
През 1926 г., явно поканен от Анастас Петров, Петър Дачев се установява за шест месеца в Берлин при своя брат, който по това време усвоява класическия и модерния балет в германската столица. Този престой разширява творческите му хоризонти. Дава му възможност да съпостави източната със западната култура. Обогатен от видяното, Петър Дачев отново се завръща в Истанбул. Тук има щастието лично да се запознае с Владимир Димитров-Майстора, който пристига в града между април и октомври 1926 г. като част от финансираните от американския меценат Джон Крейн негови обиколки по света. Петър Дачев е впечатлен как Майстора винаги успява да привлече около себе си любопитна публика, когато рисува на открито. Макар и закратко, двамата имат възможност понякога заедно да рисуват Истанбул. Известно е, че от града на протоците Владимир Димитров отива в Сиракуза, след което се завръща в София и прави импровизирана изложба с тези картини в дома на своя братовчед Павел Георгиев през май 1927 г. На публиката особено се харесват цариградските картини на Майстора.
Петър Дачев също решава, че трябва да представи част от своите цариградски творби и затова урежда една малка изложба в българското училище в Пера, Истанбул. Картините му са добре приети и затова през 1929 г. той урежда втората си самостоятелна изложба в Галерията на шестте в София, която също е оценена положително от критиката. Няма как да не направи впечатление вярно пресъздаденият от талантливия художник дух на Ориента. Въпреки несъмнения успех Петър Дачев не остава в България. Сърцето му е в Истанбул, където се връща за пореден път. Явно това е градът, който най-силно го импулсира творчески. Затова 6 – 7 години не прекъсва връзката си с него въпреки кратките бягства.
Завръща се окончателно в София едва през 1932 г. В столицата продължава да рисува, отдава се на илюстраторска работа, художествена критика, публицистика, преводачество и др. През 1934 г. е назначен за редовен сътрудник на утринния всекидневник „Нови дни“. Още на 1 юли 1935 г. обаче е освободен от длъжността „по бюджетни причини“. Според самия него е отстранен по политически подбуди след контрапреврата.
Репортер във в. „Нови дни“
Художникът сътрудничи с текстове и рисунки също на вестниците „Дъга“, „Камбана“, „ЛИК“, „Нашенец“ и др. Пише и рисува репортажи за живота на обикновените хора, за историята на българските възрожденски градове, като особено скъп му е родният Котел, за изкуството, за културата. Тематичният обхват на публицистичните му занимания е твърде широк. Все по това време започва да пише репортажните си разкази за Истанбул. Така се ражда и първата му книга – „Непознатият Цариград“ (1943 г.), илюстрирана от самия него.
Петър Дачев се изявява и в полето на детската илюстрация като сътрудник в списанията „Венец“, „Млад кооператор“, „Росица“ и др. Отдава се също на преводаческа работа, превеждайки редица книги от френски и руски език. В навечерието на Втората световна война например двамата със Сава Гановски превеждат книгата „Биология и марксизъм“ от известния френски философ комунист проф. Марсел Пренан, излязла със заглавието „Философия и естествознание“ с предговор от Тодор Павлов.
Наред с останалите си занимания известно време художникът работи и като книговодител в Дирекция за закупуване и износ на зърнени храни (ок. 1934 – 1935 г.), а след това и като книговодител в Общия съюз на българските земеделски кооперации (ок. 1937 – 1938 г.). Усилено подготвя следващата си самостоятелна изложба, но започналата война я осуетява.
Веднага след 9 септември 1944 г. Петър Дачев става член на Съюза на българските художници и се отдава най-вече на изкуство. Първоначално работи и като помощник-завеждащ агитпропагандата при Отечествения фронт. След това става началник на Отдел за изобразителни изкуства в Отделението за народно творчество при Министерството на пропагандата.
Макар и със закъснение от почти десетилетие Петър Дачев урежда третата си самостоятелна изложба в галерия „Форума” в София през 1948 г. Картините са на теми, близки до съвремието. Подновява и писателската си работа като редовен сътрудник на БТА с очерци и статии за чуждия печат. Сътрудничи също на вестниците „Литературен фронт“, „Работническо дело“, „Народна култура“ и други периодични издания. Например през февруари 1955 г. редакцията на в. „Литературен фронт“ го командирова за репортаж в скици в гр. Димитрово (гр. Перник), където получава достъп до рудниците „Георги Димитров“, „Бригадир“ и „Тева“ и създава една поредица от картини на миньорска тема.
Миньор, худ. Петър Дачев
През 1957 г. Петър Дачев отпечатва и втората си книга – сериозна монография за френския художник и скулптор от XIX в. Оноре Домие.
На 29 октомври 1958 г. художникът подава молба да бъде приет в Съюза на българските журналисти. Не успяхме да открием неговото име сред членовете на организацията. Може би кандидатурата му не е била одобрена. Въпреки това той не спира нито художествената, нито публицистичната си дейност. Съавтор е дори на сценарий за късометражната кинокартина „По река Искър“ заедно с Димитър Осинин и Григор Угаров. Не знаем дали е заснет филм по сценария.
Петър Дачев продължава неуморно да рисува. Успява да създаде достатъчно нови платна, с които през 1964 г. организира четвъртата си самостоятелна изложба в Ателието по графика на ул. „Гурко” в София с пейзажи от крайморски и планински градчета из България. Според него на публиката най-много се харесват картините му от Балчик, макар че рисува също Каварна, Камен бряг, Созопол, Котел, Медвен, Лакатник и др. Авторът не престава да работи и върху книги, посветени на художници. Последната издадена от него монография е за българската художничка Екатерина Савова-Ненова (1966 г.).
Има данни, че през 40-те – 60-те години на ХХ век Петър Дачев става част от приятелския кръг на Деспина и Елка Йовкови – съпругата и дъщерята на писателя Йордан Йовков. Много е вероятно да се познават покрай семейство Стоян и Надежда Загорчинови. Да не забравяме близостта на семейство Йовкови със семейство Загорчинови още от Варна. А именно Стоян Загорчинов на 4 април 1924 г. с писмо от морския град кани Йордан Йовков, по това време в Букурещ, да се включи в подготвян от него литературен сборник на писатели от Варна и Добруджа. В сборника се предвиждат и репродукции от художниците Борис Георгиев, Христо Каварналиев и от „един млад варненец художник П. Дачев, твърде талантливо момче и културно – тоя месец ще има изложба в София“.2 Тоест името на художника е донякъде познато и на самия Йовков. След смъртта на писателя обикновено заедно с други варненци Петър Дачев неведнъж гостува на семейство Йовкови. Така се оформя малък кръг от хора със сходни културни интереси, които изпитват потребност да контактуват помежду си.
В средата на 60-те години художникът насочва своя поглед към Франция. Мечтае да се докосне до културните богатства на развитата европейска държава. Времената са особени. Вратите към Запада не са широко отворени за човек от Изтока. Все пак художникът успява на 6 септември 1966 г. да получи покана за едномесечно гостуване във Франция от Роже Етиен от гр. Сарсел (Вал д’Оаз). Гарантирани са му всички разноски по пребиваването му там. Нямаме сведения да е посетил гр. Сарсел. Вероятно обаче чрез друга подобна покана през следващата година успява да реализира мечтата си. Два месеца живее в Париж, като ежедневно обикаля галерии, музеи, театри. Любува се на вдъхновяващите пейзажи. Вглежда се както обикновено и в хората. Пътуването го зарежда с нови емоции и проекти за поредната изложба, но скоро след завръщането си в София заболява неизлечимо. Умира на 7 октомври 1968 г. в София на 72-годишна възраст.
От ръцете и сърцето на художника излизат хиляди картини и стотици изписани страници, които очакват своя задълбочен изследовател, тъй като разностранната творческа личност на Петър Дачев е достойна за една специална монография.
- Всички фотоси са от фонд „Петър Дачев“ на Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич.
- Йовковите архиви разказват. Документи и спомени. Съст. Калинка Анчова и Кремена Митева. Велико Търново: Фабер, 2017, с. 56 – 57.