Живот на сцената

Във фонда на Дом-паметник Йордан Йовков в Добрич се съхраняват аудиозапис с гласа на актрисата Адриана Будевска, както и документален филм, създаден по повод нейната 100-годишнина през 1978 г. В записа с много вълнение актрисата разказва накратко за своя живот. Всъщност записите са два. Различават се донякъде по встъпителните думи. В единия обаче след началото звукът се губи, което вероятно е предизвикало презаписа. Това, което разказва Адриана Будевска, е идентично в двата варианта и е в рамките на десетина минути. Звукът е чист, може би записът е студиен. Чува се прехвърляне на листи. Следователно актрисата има предварително написан текст, който чете. Говори меко, с лек руски акцент. Някои от думите са произнесени специфично – с по-особено ударение. Забележими са направените паузи, когато предстои да разкаже поредния трагичен епизод в своя живот. Използваната лексика връща тогавашния слушател към едно отминало време, в което Адриана Будевска живее и работи в България.

Да припомним, че огорчена от уволнението си в Народния театър през 1926 г., актрисата напуска родината си и се установява за едно десетилетие в Аржентина, приютена от семейството на единственото си живо дете – Венелин Ганчев (Вили). Адриана Будевска вижда отново родната земя през юни 1948 г. Тържествено е посрещната на летище Враждебна (София). Поканата да се завърне в България, идва лично от Георги Димитров. Запазена е кореспонденция на актрисата и със съпругата на Димитров – Роза.

Вероятно аудиозаписът е направен в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, скоро след пристигането на Адриана Будевска в родината. На 20 февруари 1949 г. на сцената на Народния театър тържествено е чествана нейната 70-годишнина. Тя е удостоена със златен медал „За наука и изкуство“, а също и със златен пръстен на изкуството. Празникът е наистина голям. Произнасят се много речи. Актрисата е буквално отрупана с цветя. Това се вижда на запазените документални кадри, съхранили за нас вълнуващия момент. Освен на сцената на Народния театър Адриана Будевска е снимана и в дома, където се установява да живее – при своя племенник Богдан Будевски, син на нейния по-голям брат Ганчо Будевски. Къщата е голяма и красива. Намира се в квартал „Лозенец“, на ул. „Миджур“ № 12 – сега превърната в артпространство „Къщата на София“. На кадрите в този дом е заснет разговор на актрисата с млади хора, които с интерес слушат нейната история. А разказът почти буквално повтаря автобиографичния аудиозапис. Затова вероятно са синхронно правени – по едно и също време.

Както вече споменахме, документалният филм е заснет във връзка с честването на 100 години от рождението на Адриана Будевска. В него са комбинирани документални кадри от последните години на живота ѝ, прекарани в България, и архивни снимки. Освен дикторският текст на места се чува и гласът на актрисата. Режисьор на лентата е Димитър Добрев, а оператор – Боряна Беров(ск)а. Предполагаме, че това е екип към БНТ, който работи по подобни продукции, тъй като в края на 1970-те години същият режисьор и оператор правят документален филм и за 100-годишнината от рождението на актьора Сава Огнянов. Може би имат реализирани и други такива проекти.

Адриана Будевска е щастлива да изживее и второ честване. Пет години по-късно – на 13 декември 1953 г., е отпразнувана 75-годишнината от нейното рождение. Тържеството е отново на сцената на Народния театър. На актрисата е връчен орденът „Георги Димитров“, а Бургаският театър приема името ѝ.

Така Адриана Будевска си отива от света на 9 декември 1955 г. удовлетворена, с усещането, че макар и в края на нейния живот театралното ѝ творчество е по достойнство оценено, че ненапразно е „изгаряла“ на сцената десетилетия наред и е вълнувала поколения българи със своя талант.

Тук публикуваме дешифрирания от нас пълен аудиозапис, в който актрисата разказва своя живот.

Родена съм в 1878 година в град Добрич, сега Толбухин. Завърших гимназия във Варна. От детските, а особено от ученическите си години аз много обичах да представлявам, както казвахме тогава, да декламирам, пея или танцувам, като вземах участие във всички забави в гимназията и в пансиона. След свършването на гимназията мислех да ставам учителка, за да изкарвам прехраната си, но щастливият случай и прогресивните разбирания на моя брат и на снаха ми Ганчо и Гинка Будевски, при които живеех, откриха за мен съвършено друг жизнен път, за който аз дори не смеех да мечтая. По това време брат ми служеше като офицер във Враца, а снаха ми, която беше отишла на лечение в София, среща случайно своя съгражданин, артиста Иван Попов и узнава от него, че се урежда конкурс за драматически артисти. „Тъкмо за нашата Адриана, която по цели дни представлява и декламира“ – казва снаха ми и веднага ме извиква телеграфически. В най-къс срок с помощта на Иван Попов, който с най-голяма готовност ме подготвя за конкурса, аз се явих на изпита, на който присъстваха знаменитият ни писател Иван Вазов и проф. Иван Шишманов. Издържах изпита блестящо и през есента на 1895 година заминах за Москва заедно с Гено Киров, също стипендиант.

Постъпих най-напред в Московската филхармония, където следваха знаменитите отпосле артисти Книппер-Чехова¹, Москвин², Савицкая³, Селиванова⁴, Литовцева⁵, съпругата на Василий Качалов⁶, с които бърже се сприятелих. По нареждане обаче на нашето Министерство на просветата аз трябваше да се преместя в Държавното императорско театрално училище, където главен преподавател и педагог беше прочутият артист Александър Павлович Ленски⁷. Аз извънредно много го обикнах като артист и човек и за мене беше истинска радост и щастие да работя под неговите вещи указания. Той разкри у мене дремещи заложби, наричаше ме „самородок“⁸ и вдъхваше увереност в силите ми. Пред мен се разкри един нов, неподозиран свят. Това беше един истински храм на изкуството. Тук наред с високата театрална техника аз се запознах с висшето предназначение на артиста – да служи на своя народ. При първото ми излизане на училищната сцена професорът ми по литература, известният тогава шекспировед Стороженко⁹  възторжено ме поздрави и ме покани у дома си. В този дом аз срещнах не само бащинска топлота, но и широка културна среда. В четиригодишния си престой в Москва, където заминах едва 17-годишна, аз се запознах не само с великото руско театрално изкуство и с широката руска душа, но се и оформих като артистка и човек, обогатих душата си всестранно, намерих там своето духовно отечество.

След завършването на театралната школа се завърнах в 1899 година в отечеството си. Веднага постъпих в тогавашната театрална трупа „Сълза и смях“ и с най-голяма любов и всеотдайност се отдадох на работа. При тогавашните тежки условия, при липса на подготвена художествена и административна управа, при липса на подходяща театрална сграда и при ограничена публика от артиста се изискваше извънредно напрежение и неимоверен труд. Пиесите се сменяха всеки две седмици, а понякога и на една седмица. Работейки при тези извънредно тежки условия, към които се притуриха и морални терзания, предизвикани от невежествена управа и задкулисни интриги, дала живот на три деца, аз се изтощих физически и заболях от затъмнение на дробовете. Благодарение на особените грижи и настоявания на тогавашния театрален лекар д-р Петър Паскалев бях изпратена на лечение в Лейзен, Швейцария. След деветмесечен престой аз оздравях и напълнях. А след това заминах за два-три месеца в Париж, където можах да се запозная с французкото театрално изкуство. Там видях Сара Бернар¹⁰, Елеонора Дузе¹¹, гастролираща в Париж, и знаменития Коклен¹², но възпитана в традициите на руския реализъм, французката класическа школа остана чужда за душата ми, макар и да бях възхитена от нейното техническо съвършенство.

Завърнала се отново в България в 1910 година, започнах с нова енергия работата си, създадох и затвърдих най-любимите си образи. Но Балканската война в 1912 г. ми нанесе най-тежкия и съдбоносен удар, като ме лиши завинаги от моя любим и най-скъп другар и бащата на моите деца, талантливия артист Христо Ганчев¹³. Той загина в разцвета на своята младост, сила и талант, едва 36-годишен, като остави на 30 дена малката си дъщеря¹⁴. Но и тя скоро се помина, на 6-годишна възраст, от върлуващата епидемия през Първата световна война. Така аз на собствен гръб изпитах ужаса на войната и станах завинаги върла поборница за нейното унищожение и с цялото си същество се отзовавах на всички акции за мир в миналото. А и днес съм истинска привърженица на мира.

След тези скъпи загуби единствено в моята работа на сцената намерих утеха и смисъл в живота си. Настъпи най-зрелият и задълбочен период от моята творческа дейност. За мое щастие тъкмо през тоя период ме е виждал почти във всички роли незабравимият наш учител и вожд, безсмъртният Георги Димитров¹⁵. В 1925 година ми беше направен блестящ юбилей, веднага след което престанаха да ми дават роли, а не мина и година, 47-годишна бях пенсионирана заедно с гениалния ми партньор Васил Кирков¹⁶ под предлог „за подмладяване на театъра“, а също и „по бюджетни причини“. Имайки предвид традициите на руския театър, където талантливите артисти се ползват с изключителна грижа и почит и се оставят на сцената до дълбока старост, аз имах още роли, които тепърва, в по-напреднала възраст можех да играя. Уволнението ми дойде като една голяма изненада и удар. Огорчението и болката бяха толкова силни, че парализираха волята ми за борба и трябваше да употребявам нечовешки усилия, за да не попадна под лапите на отчаянието.

Спасиха ме децата ми, за които аз винаги се упреквах, че не успях да им посветя истински майчини грижи. Но съдбата и тук не ме пощади. След една година се помина големият ми син Гани, следващ в Италия, а малкият, Вили, беше изключен за комунистическа дейност от всички училища в България, след което замина да търси щастие в Аржентина. До 1937 година, когато заминах при него и аз, живях напълно уединена от света и самотна. И едва през тези години можах да си дам сметка защо беше извършена тази велика несправедливост спрямо нас. Едва тогава си обясних защо трябваше да бъде сменен нашият репертоар, който беше изключително прогресивен и възпитателен. Пиеси като „Разбойници“, „Коварство и любов“ от Шилер, „Хамлет“, „Лейди Макбет“ и „Отело“ от Шекспир, „Чест“ и „Родина“ от Зудерман, пиеси от Островски, Гогол, Чехов, Горки и Толстой, „Нора“ от Ибсен и други накараха публиката да се замисля над житейските проблеми и конфликти, да се вълнува, да се бунтува и да се бори. Артисти с такъв репертоар не бяха нужни на фашистката власт. Новият репертоар на театъра не трябваше да буди и просвещава, а да затъпява и забавлява публиката.

Изминаха мрачните години на фашисткия режим. Девети септември донесе освобождението на българския народ и възраждането на нашия театър. И сам Георги Димитров изпълни моята мечта да се завърна отново в родината си, като правителството пое всички разноски по моето дълго пътувание. Огорченията, страданията и мъките, които понесох от фашистката власт, бяха заменени със сърдечния прием на нашата отечественофронтовска общественост, с уважението и почитта на театралната управа и с големите грижи и внимание лично на другаря Георги Димитров.

Адриана Будевска

Бележки

1. Книппер-Чехова, Олга Леонардовна (1868 – 1959) – известна руска театрална актриса; съпруга на писателя Антон Чехов от 1901 г. до смъртта му през 1904 г.
2. Москвин, Иван Михайлович (1874 – 1946) – руски актьор, завършил Филхармоническото училище в Москва; любим ученик на Владимир Немирович-Данченко; играе в Московския художествен театър (МХТ) от основаването му до смъртта си.
3. Савицкая, Маргарита Георгиевна (1868 – 1911) – руска актриса; играе в МХТ от основаването на театъра до края на живота си.
4. Селиванова, Любов Василевна (1874 – ?) – руска актриса; ученичка на Вл. Немирович-Данченко във Филхармоническото училище в Москва.
5. Литовцева, Нина Николаевна (1871 – 1956) – руска актриса, режисьор и театрален педагог; работи в МХТ от 1901 до 1950 г.; съпруга на актьора В. И. Качалов.
6. Качалов, Василий Иванович (1875 – 1948) – руски актьор; играе в МХТ от 1900 г. до края на живота си.
7. Ленски, Александър Павлович (1847 – 1908) – руски актьор, режисьор и театрален педагог; творческият му път е свързан с Малий театър; един от създателите на Нов театър в Москва.
8. Самородок (прен.) – човек с вроден талант.
9. Стороженко, Николай Илич (1836 – 1906) – руски литературовед, известен шекспировед, професор в Московския университет.
10. Сара Бернар (1844 – 1923) – френска актриса, една от най-великите в света за всички времена; кралица на трагедията.
11. Елеонора Дузе (1858 – 1924) – италианска драматическа актриса; една от театралните легенди.
12. Бенуа-Констан Коклен (1841 – 1909) – френски актьор и театрален теоретик; един от най-големите актьори на своето време.
13. Христо Ганчев (1877 – 1912) – български актьор, завършил Императорското театрално училище в Санкт Петербург; през 1899 г. започва да играе в трупата на „Сълза и смях“, а после – в Народния театър; през 1901 г. се венчава за Адриана Будевска; умира от тиф по време на Балканската война.
14. Галя Христова Ганчева (1912 – 1918) – единствената дъщеря в семейството.
15. Георги Димитров (1882 – 1949) – български политик и общественик; ръководител на Българската комунистическа партия (БКП), генерален секретар на Коминтерна, министър-председател на България (1946 – 1949), генерален секретар на Централния комитет на БКП (1948 – 1949).
16. Васил Кирков (1870 – 1931) – един от големите български актьори; учил в МХТ под ръководството на К. Станиславски и Вл. Немирович-Данченко (1904 – 1909 г.); сценичен партньор на А. Будевска в централните роли на много пиеси.