„Друга съм в Швейцария…“ – признава героинята от романа „Чифликът край границата“ на Йордан Йовков. В момент на колебание за собствената си идентичност тя се изправя пред симетриите и асиметриите, при което изпада в търсене на самата себе си като неразпозната от „домашната група“ (Алфред Шютц), от „идолите на племето“ (А. Шютц), от колективната общност. Нона, героинята от произведението, се опитва да открие маркерите, които да я идентифицират като „своя“ или „чужда“. Настоящата работа ще се опита да мисли върху образа на „швейцарката“, придобила друго самосъзнание, попаднала в пределите на „общия европейския дом“ и живяла „на чужда земя“ (Цветан Тодоров).
Йовковата героиня поема дестинацията – гранични „покрайнини“ (чифлика край границата) – стария континент (Европа). Тя тръгва да пътува от бащиния си дом, който е край границата, и заминава зад граница, към света на неограничените възможности. Там, в продължение на две години, „временно ще пребивава“ в „чужбина – в чужда страна, извън родината“ [Български тълковен речник 2008:1072]. Патронимичната воля я отправя на Запад, от Периферията, за да пристигне в Центъра на Европа: „И когато Нона свърши гимназия, макар положението на Манолаки да беше вече разклатено, той я изпрати да учи нещо в Швейцария“.1. В лабиринтите на чуждото пространство героинята може вече да се мисли за „външен Друг“ (по терминологията на Цв. Тодоров в книгата „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“) [Тодоров 1992:52]. При пътуването до Големия свят Йовковият човек ще овладее един „нов код“ на битие и битуване (отново по цитирания автор в творбата му „На чужда земя“) [Тодоров 1998:21]. Нона е изпратена „да учи нещо в Швейцария“, за да усвои „новия код“ на образованост и култура „в чужбина“ и да се приобщи към ценностната система на Европа. Но настоящото наблюдение може да погледне на героинята и като на търсеща себе си и своята изгубена идентичност извън границите на родното, за да се разпознае като „друга съм в Швейцария“, като различна в Големия свят. Така тя – култивирана и вписана, ще се приобщи към европейския модел на живот.
Геополитически Швейцария е страната, разположена в центъра на стария континент. Животът в желаното „там“ полага героинята в едни други регистри на културно и цивилизовано общуване. Комуникативното поведение предполага свободни „разходки“ и неограничени „разговори“, размяна на мисли и емоции. Нона заменя своя патронимичен пространствен ориентир – чифлика край границата, Изтока, и го насочва „отвъд всяка далекост и близост“ [Зимел 1990:348] на европейската столица, към Женева, към Запада и застава „на предела“ (Цв. Тодоров), на прага с „други светове“. „Там“ тя вече е „завладяна“ от широките възможности на големия град: „Когато си спомняше за живота си в Швейцария, за разходките и разговорите […] струваше ѝ се, че всичко туй се отнася към друг живот, към друг свят“.
В своето есе „Чужденецът“ А. Шютц пише за „маргиналния човек“, че той: „… се сблъсква с факта, че му липсва какъвто и да било статус като член на социална група, към която иска да се присъедини, и следователно той е неспособен да намери отправна точка за своята координация. в групата“ [Шютц 1999:15]. Така Нона се сблъсква с факта, че ѝ липсва нужният социален статус като член на новата група. Затова тя легитимира и узаконява пребиваването си в чужбина, търси отправна точка за своята личностна и общностна интеграция. Героинята открива и придобива в „другия свят“ нова „самоличност“ и идентичност. В друго есе този път на Юлия Кръстева „Токата и фуга за чужденеца“ проблемът се разглежда така: „Добре установен в собствената си самоличност, всъщност чужденецът няма самоличност. Просто една убеденост: празна без стойност, подхранваща постоянно способността му да бъде друг, в зависимост от другите и от обстоятелствата“ [Кръстева 1991:10]. Но, за да се установи като „чужденка“ с „нова самоличност“, героинята се полага в регистрите на брачната институция. Тя се „инплантира“ в „чуждия“ семеен кодекс: „Годеникът ви бил швейцарец“, а дъщерята на чифликчията от Исьорен се превръща в „швейцарска годеница“.
Героинята е и жена, която е в преход от момиче в невеста. Аспектите на символичната „женскост“ са разгледани от Милена Кирова в нейната книга „Йордан Йовков. Митове и митология“. Там авторката се спира върху различни пластове от митологичната образност, сред които тя обръща внимание на елинската Кора-позиция в мотива за инициаторното умиране на девойката по пътя на прекосената граница „сватба-и-смърт“. Навсякъде преходът „момиче-в-невеста“ отиграва ритуалната ситуация на смъртта като белег на умението за радикална промяна. Митологичното мислене потиска перспективата на завръщането в жена и разтяга жертвоприносителния характер на образите, докато го фиксира в невинната изкупителна жертва, или в светия агнец [Кирова 2001: 73]. Общността става свидетел на метаморфозата на дъщерята на Исьоренския чифликчия в „швейцарската годеница“. „Щерката“ търпи радикалната промяна, при която получава нов статус. Символично умира момичето, „детето“, „лудетината“, за да се превърне в жертва на „домашната група“, а самата тя се нуждае от своя Агнец. Дъщерята се превръща в заложник на „утопийното Друго“, на чуждото, което ще донесе спасение за социума. Нона е тази, която ще трябва да избави чифлика и неговите обитатели от предстоящите катаклизми на колектива. В романа според М. Кирова в статията ѝ „Огледалото и Другия в творчеството на Йовков“ се засягат репрезентациите на „женската душа“. Тя е образ с болезнена чувствителност, уязвимост, прекалена емоционалност, които „позволяват на разказа да внуши онези апокалиптични настроения, характерни за творчеството на Йовков винаги, когато разказва катастрофата на патриархалния ред“ [Кирова 2009:127]. Но, героинята не само съпреживява колизиите на своята колективна общност, тя ще бъде изпратена да пътува до чужбина и ще се завърне в своята „отколешна“ Итака. В нея бащата губи своите пари, ниви, социален статус, чифликът му се разпада. Годеницата от Исьорен ще трябва да се положи в регистрите на „чуждото“, за да спаси своите си. Тя ще открие за тях „обетованата, но невидима земя, която не съществува, но крие в недрата си мечтанието му и всъщност трябва да бъде наречена „отвъдното“ [Кръстева 1991:9]. В страната, за която ще замине да живее Нона, цари Рогът на изобилието, от който могат да се извлекат „икономически интереси“ и „финансови дивиденти“: „Сега в Швейцария банките дават пари с много малка лихва. Я да ми паднат мене на ръка малко швейцарски франкове, че да видиш“. Такова е разбирането на местния, на тукашния човек за далечната и мечтаната Чужбина. Той борави и манипулира въображаемо с банки, лихви, франкове и ипотеки. „Пазарът, сметките, парите непрекъснато са концептуализирани като катастрофични топоси, където се разгражда националната ценностна парадигма“ – пише в своята статия „Пазарната метафорика“ Валери Стефанов [Стефанов 1995:133]. За представителите на „домашната група“ „другият свят“ не съществува като „природни забележителности“ и „културни маршрути“. „Щерката“ е подменена като „швейцарска стока“, като разменна монета в покупко-продажбата на идентичност. Нона се „люшка“ между „отдалеченост и интимност“, между „колебанието и неувереността“, между „недоверието във всяко нещо, което изглежда просто и елементарно за уповаващите се“ [Шютц 1999: 19].
Цялата сюжетна матрица в текста около „швейцарската“ идея е ситуирана като едно връщане към миналото, като един поглед назад, като една ретроспекция на предишни събития „зад граница“: „Когато си спомняше за Швейцария […] всичко тук се отнасяше към друг живот, към друг свят“. Всички тези моменти демонстрират своята темпорална прекъснатост. Статутът на „швейцарската годеница“ и нейното „чуждото гражданство“ в един момент се проблематизира и героинята сама ще си признае, че те навярно вече не я устройват: „… забравих дори, че съм била в Швейцария. Докато сляза на гарата, докато дода дотук, все помнех нещо, а после – нищо! Забравих дори, че съм годена“. Тя подлага на съмнение дори и съществуването на своя швейцарски годеник: „Ако доде […] тука ще му кажа: ти господине, кой си? Какво търсиш тука?“. В наратива започва да се усеща напрежение между „свое“ и „чуждо“. Героинята губи усещането за „швейцарската“ си същност.
Текстът позволява да се надникне и в „гардероба“, в който се вместват чуждестранно облекло и неразпозната идентичност. Те са плахият мост към различието на „другия свят“. В статията си „Йовковите герои четат знаците“ В. Стефанов определя дрехите като сигнал и ориентир: „… в най-голяма степен оформят и опозицията „свое–чуждо“, те много често предопределят и отношението, защото „чуждият“ носи различието“ [Стефанов 1992:100]. Те са и знаци на топонимичната граница – „швейцарски“ и „наши“. В този „чуждестранен“ тоалет обаче Нона се появява единствено в големия Град. Тук обикновено индивидът е унифициран и остава сам със себе си, подложен на изпитанието да се утвърди като самоличност. Героинята е сама, без „домашната група“. Нона учудва и изненадва общността със своя швейцарски тоалет: „… облечена като никоя друга жена в града, защото носеше още дрехи, които беше донесла от Швейцария, нея я гледаха с учудване и я смятаха по-скоро за чужденка“. Дрехата се превръща в екран, на който социумът не разпознава своята дъщеря, оставя я на границата като „чужденка“, „без „нашенски“ паспорт“, от „друг свят“. Героинята е отместена от „живота с другите“ (Цв. Тодоров), от общността и остава не вписана сред своите си.
Нона непрекъснато пише и изпраща писма до Швейцария, до швейцарския си годеник, като че ли да отмести светове и лични граници между „своето“ и „чуждото“, за да се самоопредели, за да се (раз)познае в тях. Героинята е пред белия лист в уединение, но пликовете ѝ са без автентичен адресат. Това като че ли са нейните желания, тревоги и съмнения в собствената екзистенция. Писмата се превръщат в мизансцен на Аз-а. Те са разказ за една любов между „аз“ и „ти“. Но в затворения плик липсва интимното и споделимо послание. Фиксирана е само времевата ос на пристигането на чужденеца: „От годеника ѝ се получи телеграма, че е тръгнал и след три-четири дена щеше да бъде тук“. Нона е разколебана в последователността на личната си кореспонденция: „Нали имах телеграма онзи ден, сега нямам“. Но тя е принудена да пише и не по своя воля. Писмата ѝ се превръщат в „зов за помощ“ към „утопийния Друг“: „Годеникът ти може да ни спаси. Още сега да вземеш да му пишеш“. Интимното послание на Нонините писма до любимия човек е разкрито и то губи цената си като възможност за сакрална споделимост. Те обаче са превърнати в сигнали до „обетованата земя“, до въображаемия швейцарски свят, който ще донесе желаното, но невъзможно избавление от кризиса, в който е изпаднала общността. Нона е обречена да бъде изкупителна жертва на своето време – минало и отколешно, което не може да се справи с настъпилия Апокалипсис.
„Друга съм в Швейцария…“ – признава героинята от романа и напразно се опитва да се „инплантира“ в чуждата система за ориентация (като например нрави, закони, традиции, привички, обичаи, етикет, мода – А. Шютц). Родните „кривини“ на Нона, нейният чифлик-край-границата са заменени от пейзажа на голямото урбанистично село, наречено Европа. Тук тя се е разхождала из улиците на Женева, но като че ли нейното пребиваване „там“ е „вечното скиталчество“ (Ю. Кръстева) на чужденеца, без да припознае уюта на бащиния дом, на центъра, в който да се установи. В Швейцария героинята се оказва в позицията на бездомник, безродник, „безотечественик“ (Цв. Тодоров), който губи своята биография и остава без историята на „домашната група“. Нона се „скита“ без статут на член на социална група, неспособна е да намери отправна точка за своята лична ориентация. „Люшка се“ (А. Шютц), „броди“ (Г. Зимел) по улиците на европейската столица без интимния свят на своето си. Полушвейцарката губи идентичността си на „културен образец на групов живот“[Шютц 1999:8].
Нона иска да живее в „друг свят“ и „друг живот“, да познае „утопийното Друго“. Ако се направи една аналогия с романа на екзистенциалиста Албер Камю „Чужденецът“ (1942 г.), то там главният персонаж е осъден на смърт, защото не приема нормите на обществото. Героят обитава затворническа „килия“, която е приел за „свой дом“. Заставен да се изповяда за последно пред свещеник, той признава: „Но той ме прекъсна, искаше да знае как виждах този друг живот“ [Камю 2005:3]. А за Мьорсо най-важното е възможността да си припомня именно този „друг живот“ и „друг свят“. Нона също си припомня – разказва за пребиваването си в Швейцария, пише писма до „там“ и желае да се внедри в „чуждия“ опит. „Другостта обаче се заплаща“ [Холевич 1996:57] – пише в своята статия „Чифликът и границата“ Йорданка Холевич. В целия наратив героинята е „прикачена“ към перспективата да бъде „жертва“ за своите си или „чужда“, без самоличност, „без паспорт“. Нона изминава пътя от Исьорен до Швейцария, от Периферията до Центъра и обратно, но по пътя тя губи „себе си“. „От тук и това болезнено търсене на идентификация. Не се живее на мост или на кръстопът. Трудно е да се устои и да се излезе от граничната ситуация, в която се намира младата добруджанка“ [Холевич 1996:57]. Героинята е обречена да бъде „чужденец-скиталец“ (Ю. Кръстева), който остава без самоидентичност, без самия „себе си“.
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Български тълковен речник 2008: Български тълковен речник. Л. Андрейчин, Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров. Четвърто издание. Допълнено и преработено от Димитър Попов. София: Наука и изкуство.
2. Зимел 1990: Зимел, Г. Чужденецът. – В: Социология на личността. София: Наука и изкуство.
3. Йовков1983: Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Том 4. София: Български писател.
4. Камю 2005: Камю, А. Чужденецът. София: Труд.
5. Кирова 2001: Кирова, М. Йордан Йовков. Митове и митология. София: Полис.
6. Кирова 2009: Кирова, М. Литературният канон. Предизвикателства. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
7. Кръстева 1991: Кръстева, Ю. Токата и фуга за чужденеца. – Изток, 2, 8-13.
8. Стефанов 1992: Стефанов, В. Творбата – безкраен диалог. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
9. Стефанов 1995: Стефанов, В. Литературната институция. София: Анубис.
10. Тодоров 1992: Тодоров, Цв. Завладяването на Америка. Въпросът за другия. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
11. Тодоров 1998: Тодоров, Цв. На чужда земя. София: Отворено общество.
12. Холевич 1996: Холевич, Й. Чифликът и границата. – В: Поглед в Йовковия свят. Добрич.
13. Шютц 1999: Шютц, А. Чужденецът. София: ЛИК.
________________________________________
1 Всички цитати са по: Йовков, Й. Събрани съчинения. Том 4. София: Български писател. 1983.