Традиционната календарна обичайно-празнична система като синкретично единство от митологични и религиозни представи и вярвания, утвърдени обредни практики и ритуали, продукт на различни епохи и социално-икономически формации, съставлява съществен и особено важен дял от народната култура. Календарната обредност е живата колективна памет, която функционира и се възпроизвежда като наследени културни модели в семейството, рода, селището. Като един от най-изявените народностни белези, освен утилитарна, социално-регулираща и художествено-естетическа функция, традиционните празници и обичаи имат и ярко изразени етнически характеристики. Отличителен културен маркер, те са един от основните фактори за съхранение на етническото самосъзнание и формиране на националната идентичност. Неслучайно през епохата на Българското възраждане изявени революционери и просветни дейци се обръщат към традиционната празничност като основен носител на устойчиви, етнодиференциращи и формиращи черти на националната ни идентичност. Още през 60-те години на ХIХ в. родолюбецът Любен Каравелов пише: „Като говоря за старите български обичаи, то требва да забележа и туй, че великата привязаност – привязаността към народната коренна старина, е поддържала и поддържа до днешния ден българския народ посред страшните негови бедствия и не му е дала да умре. Ето защо аз ценя така високо народните нрави, обичаи и обреди…“[1]. В края на ХIХ в. напълно оправдано и неслучайно Добруджа привлича вниманието на изтъкнати български учени и попада в полезрението на редица изследователи[2]. Поради пъстрия си етнографски облик и съхранена до сравнително по-късен етап традиционна култура този регион и до днес продължава да бъде особено интересен терен за етнографски, фолклорни и диалектоложки проучвания. Превратната историческа съдба на областта, големите миграционни движения и динамичното етнокултурно развитие обуславят изключителното разнообразие от етнографски групи, които в продължение на няколко века съжителстват в тесен културно-битов контакт, преплитат и съхраняват своите регионални традиции, пренесени от Тракия, Балкана, Северна Добруджа. Сложно съчетание от географски, икономически, политически и други фактори от края на XIV в. до средата на XX в. довежда в региона заселници от различни краища, търсещи спасение или работа, временно препитание или постоянен нов дом. Времена на опустошение след османското нашествие през XIV в., на разорение и асимилаторски натиск, на непрекъснати руско-турски войни през XVIII – XIX в. и обезлюдяване, се редуват с периоди на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация, активни миграционни движения към региона, издигане на неговата стопанската значимост, като въпреки всички преломни събития, континуитетът на българското население се запазва. В Добруджа ще срещнем потомците на преселниците от Сливенско, Старозагорско, Котленско, Търновско, Елховско, Провадийско, Шуменско, Лозенградско, от Тракия и Балкана, Македония и Северна Добруджа, Бесарабия и Молдова, и откъде ли не още… Неслучайно тази специфика на региона дава основание на известния фолклорист Михаил Арнаудов да отбележи, че „Добруджа ни дава в миниатюра етнографска картина на половин България…“[3]. Гребенци, шиковци, балканджии, тракийци, главанци, капанци, преселници от Северна Добруджа запазват и развиват своята местна идентичност и сътворяват уникална традиционна култура – неповторима в регионалното си и локално многообразие, единна в своята българска основа. Този пъстър етнокултурен облик на населението и особената историческа съдба на Добруджа водят до по-забавени темпове на отмиране на традиционната култура, функционираща като система чак до средата на ХХ в., и съхранила своята жизненост до по-късен период в сравнение с останалите етнографски области на България. Поради тези специфики развитието на календарната обредност като част от традиционната култура, темповете на отмиране на отделни локални обредни компоненти, както и появата на други, трябва да се анализират съобразно факта доколко населението в дадено селище се състои от компактна етнографска група от един миграционен център или се касае за смесване на групи от различни краища. В селища с еднородна, компактна група заселници се запазват характерни за отделните групи население обредни комплекси. Така например само преселниците от Тракия носят със себе си празнуването на Кукеровден през Сирни Заговезни[4]. Сред тази етнографска група и сред балканджиите са разпространени обичаят „еньова буля”, изпълняван на Еньовден, празникът Петльовден и др. Само сред преселниците от Северна Добруджа е познат обичаят „бухай”, изпълняван на Сурваки, свързан с новогодишната обредност и с някои периферни, езически по своя произход, културни заемки. А при наличие на разнородни като произход етнографски групи определени обредни комплекси и практики или стават общи за всички в селището, или се наблюдава появата на иновативни елементи, които носят белезите на различни локални особености.
Традиционният календар като културен, социален и нравствен регулатор е резултат от многопластово наслагване и преплитане на древни езически представи и вярвания, християнски религиозни ритуали и християнизирани елементи във формата на т.нар. „православно езичество“ или „битово християнство“. В древността по днешните български земи бил използван т.нар. Римски календар, отчитащ Новата година от месец март. През 46 г. пр. н. е. Юлий Цезар въвежда нов календар, (известен по-късно в България като „стар стил”). Неговата неточност води до нова реформа и налага въвеждането през 1916 г. на Григорианския календар – т.нар. „нов стил”. И до днес един и същ празник в отделни селища се чества на различни дати. Наред със слънчевия календар, християните ползват и лунния календар, по който се отбелязват „подвижните празници”, отчитани от Великден – Сирница, Тодорова неделя, Лазаровден, Петдесетница и др.
Традиционната българска празнична система се дели на определени цикли, свързани с различните сезони и типа стопанска дейност. В народните представи след приемане на християнството традиционното деление на годината е от Гергьовден /6 май/ до Димитровден /26 октомври/. а най-големият пролетен празник в чест на Св. Георги поставя началото на селскостопанската работа. Подобна цикличност откриваме и в традиционното календарно време при мюсюлманското население – от Касъм до Хъдреллез е зима, от Хъдреллез до Касъм – лято. Календарната празничност обикновено бележи прехода от един природен цикъл към друг – от зима към лято, от „умиране” към възраждане на природата. Неслучайно обичайно-обредните комплекси са концентрирани около най- важните природни поврати – зимното и лятното слънцестоене, пролетното равноденствие, и имат предимно аграрен характер. Основната им цел е чрез различни обредни практики да се осигури здраве за хора и животни, богат приплод, плодородие и благополучие в семейството и в общността. Редуващите се природни и стопански промени и натрупаният многовековен опит на хората разпределят календарното годишно време в три основни календарни цикъла– зимен, пролетен и лятно-есенен.
Когато в края на есента селският стопанин е прибрал реколтата от полето, въздал е своята благодарност към земята и с християнски, и с древни езически ритуали, той приключва един цикъл от своята целогодишна трудова дейност. С това ходът на времето обаче не спира и погледът на човека се обръща с упование и надежда към идващите дни. Връзката на най-тачения празник – Коледа, с този повратен момент в природата, определя мястото му в народния календар и богатството на цялата обредност. Обичайно-празничният комплекс, свързан с древни култове към слънцето и фиксиращ началото на новата слънчева година, изобилства с гадания и предсказания за бъдещето, предпазващи магически действия за осигуряване на плодородие и семейно благополучие. Идеята за магията на първия ден е заложена и в обичая „полязване“ на Игнажден /20 декември/, свързан с посещението на първия за деня човек и изпълнението на определени обредни практики – внасяне на трески и слама в дома, символично „мътене“, разравяне на огнището и благославяне от страна на „полезника“ /сполязник/, поръсването му със зърна и сушени плодове за плодородие от домакинята и др. Денят преди Коледа е познат сред преселниците от Одринско и Лозенградско като Суха или Малка Коледа и повсеместна практика е обикалянето на малки коледарчета по домовете. Още от ранна утрин във всяка къща започва подготовката за Бъдни вечер, като особено внимание се отделя на бъднивечерските и коледните хлябове. Тяхното приготвяне, форма, украса и название, както и мястото им в обичаите, недвусмислено показва не само връзката им с празника, но и обредната им същност. Хлябовете, посветени на самия празник – Бъдни вечер и Коледа, се наричат „богова пита”, „боговица”. Обикновено те са с кръгла форма и са „нашарени” най-често с кръстен знак. С богата пластична украса се отличават хлябовете, посветени на дома и стопанството. Различните орнаменти и изображения, моделирани от парченца тесто, символизират труда на селянина, надеждата за плодородие и честити дни и определят многообразието от названия на хлябовете – „къща”, „нива”, „харман”, „рало”, „кошара”, „лозе“ и др. Венци от вечнозелени растения, нанизани на червен конец пуканки, орехи, сушени плодове, стрък чимшир или босилек, красят кравая за станеника, който при получаването го „ очита“.
Що сме нощи нощували,
дълги пъти пътували.
Малку похлопали, многу притропали,
че сми дошли при тоз стар станиник думиник.
Ний гу мислийхми сърдит гневен чувек,
той йе бил божи чувек.
Скочил бос на крака, гол на глава,
запретнъл съ ду лъхтети,
бръкна у кожи джубови,
извади златни кличеви,
чи отвори чимшир порти,
чи нъ уведи, приведи,
в негуви равни двори,
и нъ гости добра гозбъ,
добра гозбъ мряна рибъ,
и нъ черпи с руйно вину,
и ни дари добра дара,
добра дара, вит превит кравай,
на кравая сребро и злато,
сребро и злато, кръс дукато,
ай дъ кажа слава дружина,
вий кажети амин!
село Крушари – благословия при „отчитане на кравай”
С особено старание са приготвяни моминските краваи, с които всяка девойка посреща и дарява своя избраник от коледарската дружина. За трапезата, край която се събира вечерта цялото семейство, се приготвят нечетен брой постни ястия – пълнени чушки, варен боб, зелеви сърми, жито, ошав, тиквеник, и се слага от всичко, което се ражда в стопанството. Чесънът като растение с апотропейна сила предпазва хора и животни от зло и болести, медът е послание за сладък живот, а бучката пръст от нивата се свързва с представите за истина, святост и чистота. Съществен елемент от бъднивечерскатата обредност е празничният огън. За бъдник /бъдняк, коледник/ се избира здраво, родовито дърво, най-често дъб, бук или круша, като свързаните с него представи ни отвеждат към древни митологични образи на световното космическо дърво, посредник между земята и небето. „Миросан” с осветено в църквата масло, бъдникът се запалва тържествено от стопанина вечерта и гори цяла нощ. По искрите на огъня се гадае за плодородие, а пепелта се запазва до есента, когато, смесена с житото за посев, ще попадне в нивата и ще осигури добра реколта. Бъдни вечер се чества навсякъде в семеен кръг. Най-възрастният в семейството прекадява с тамян, сложен върху лемежа или ръжена, като започва от трапезата, обхожда всички помещения у дома и стопанските постройки на двора. След това разчупва обредния хляб, посветен на празника, и дава на всекиго по едно парче. Стане ли някой от трапезата, трябва да ходи приведен, за „да се превиват житата от зърно”. Тази вечер е на „бъдното” и затова тя се смята за особено подходяща за гадания. С дванадесет люспи от лук, в които е поставена сол, се гадае за времето през всеки един от месеците. Момите крият първата хапка от хляба под възглавницата си, за да сънуват за кого ще се омъжат. Здравите ядки на орехите вещаят благополучие. Преселниците от Котленско хвърлят в огъня чимшир и гадаят за здраве и късмет. Често срещана практика е да „заплашват” овошките, които не дават плод. Трапезата не се прибира цяла нощ, за да е „пълно” и да има от всичко през годината.
В условията на чужда етническа среда традиционната култура засилва своята етнообединяваща и етнодиференцираща функция. Затова и неслучайно сред българите от Северна Добруджа обичаи с възлово значение в народния календар като коледуването са повсеместно запазени и изпълнявани в традиционния си вид чак до 30-те – 40- те години на ХХ в. В с. Хаджилари ергените се събират още на Никулден да учат от станеника коледни песни. Познат е обичаят на Игнажден група от 3 – 4 момчета с бъклица „да калесва цялото село, че ще ходят да пеят песни по къщите“[5]. Срещу Коледа „коладниците“ отиват при попа да искат позволение. Разделени на отделни групи – „куди“, „колове“, водени от „цар“ (станеник), коледарите обикалят всички махали, пеят и благославят за здраве и берекет, а „котетата“ известяват за пристигането на дружината. Задължителен елемент от обредното облекло са поставените върху калпаците коледарски венци, които представляват извита кора или дрянова пръчка, усукана с червени или пъстроцветни конци, с „бучната“ китка от смин и синчани пера с алтъни [6]. Всяка мома приготвя за своя избраник специален кравай, украсен със сминова китка и сърма (с. Стефан Караджа)[7]. През деня на Коледа се играе голямо хоро, на което младите, които се харесват, се хващат един до друг. На следващия ден коледарите наддават за моминските краваи, като всеки се старае да откупи кравая на своята любима. Събраните пари обикновено се даряват на църквата. В с. Черна срещу Нова година момци с траки обикалят по къщите, тракат по прозорците и пеят български песни за здраве и плодородие, а стопаните ги даряват с кравайчета и сушени плодове. По обяд ергените спохождат роднините с шише ракия, украсено със здравец, а домакините ги даряват с пешкири[8].Познат е и обичаят млади мъже да се обличат „като мечки, магарета и дяволи“ и придружени от гайдар, да обикалят къщите[9]. На новогодишната трапеза се слага милина с пара и дрянови клончета, наречени на къщата, нивата и добитъка. Късметлията, който намери парата, трябва да купи с нея свещ и да я запали в селската църква за здравето на всички в дома. В някои селища рано сутринта невестата разравя пепелта на огнището и изважда оставената там от свекъра ѝ златна или сребърна монета. Срещу Нова година момите се събират, поставят две огледала едно срещу друго и цяла нощ се изреждат да се гледат, за да видят късмета си. А види ли девойката любимия си, скоро ще се омъжи за него. Гадания за женитба се правят и с паница с вода, върху която е поставена пръчка. Когото момата сънува през нощта да минава по това „мостче“, той ще бъде нейният избраник[10].
Коледа се празнува три дни – до Стефановден, като и през трите дни на мегдана се вият големи общоселски хора, на които се хващат и млади, и стари.
Интересен ритуал, изпълняван от ергените в Тутраканско през мръсните дни /от Коледа до Йордановден/, е „Бразая“, носещ името на съответния обреден реквизит и обредно лице – покрит с черги и чулове мъж, напомнящ причудливо животно с голям птичи клюн, украсен с кърпи, с рога, вързано и водено от един дервишин /ушкешин/, който обикаля къщите за здраве и берекет. Освен бразая се прави и караконджо – малко, дървено конче, издялано грубо и покрито с плат[11]. В някои добруджански села още се пази споменът за т.н. „каприца” – обичай, при който група мъже се обличат на Васильовден като мечки, с обърнати наопаки кожуси, маски от кожи и дървена „уста” от две дъски, с която тракат и гонят злините /с. Крушари/, и за „камила” – новогодишна маскарадна игра, в която основните обредни лица са мъже, облечени като булка, младоженец и др. персонажи /с. Лозенец/.
В традиционната календарна обредност преходът между зима и пролет бележи Сирни Заговезни – празник, отбелязван винаги в неделя, седем седмици преди Великден, който поставя и началото на Великите пости. Макар и да има своето важно място в официалния християнския календар, в основата на Сирница са древни езически представи и вярвания, свързани с пролетното събуждане на природата, с култа към слънцето и пречистващата, възраждаща сила на огъня. Празникът е познат във всички селища като Прошка, Заговезни, Заговелки. На този ден всички искат прошка един от друг, пожелават си „леки пости”, ходи се задължително на кръстник, а кръстницата дарява на младите булки къделя – да са работни и скопосни. На трапезата има мляко, яйца и риба, а вечерта се „хамка” варено яйце, бяла халва, окачени с конец на тавана или завързани на точилка или хурка. В някои села домакинята сама приготвя халва от вода, брашно, захарен сироп. В събота срещу Сирни в някои села се правят „роговачки” – приготвени от точени кори тестени произведения с наръсено сирене в средата, прегънати на квадрат и печени на печката. След Сирни се тримири три дни – без храна и вода, а в сряда се отговява с черен боб и чесън. Отива се на църква, попът чете и дава на всеки да пие аязмена вода. Магията и красотата на Сирница са свързани с един от най-характерните за празника обичаи – палене, „разхвърляне“ и прескачане на огньове, символ на плодородие, любов и пречистване, на новото слънце, на пролетта и възраждането. Предварително за празника ергените майсторят специални стрели от леска, наричани перници, стрелки, някъде картупълчета. Запалени от сирнишкия огън – Кукера /Олелия, Паликош и др./, те се хвърлят към дома на любимата мома с шеговити припевки и наричания. Млади и стари прескачат за здраве огъня, а край него се играе последното преди постите буйно и скокливо хоро – да израстат високи посевите. Предимно сред гребенци, шиковци, тракийци и балканджии се пази споменът за кукерските игри, изпълнявани на следващия ден. Участници в този древен обичай, наследен от траките, са само мъже на възраст от 15 до 30 години. Те са облечени в кожи, с окачени на кръста различни по големина хлопки и звънци, а в ръцете си носят дървени саби или дебела тояга – клюнк. В кукерската дружина има различни персонажи – булка, дете от дърво, кадия, хаджия, берберин и др. С особено разнообразие и пъстрота се отличават кукерските маски. Изработени от вълнен плат или заешки кожи, богато и причудливо украсени с кратуни, птичи пера, мъниста, пъстроцветни пискюлчета, те наподобяват чудновати животински изображения. Кукерите обхождат ритуално цялото селище, влизат във всеки дом, за да пожелаят здраве и берекет за хора, ниви и добитък. А на мегдана, където са сбрани всички, се извършва обредното заораване и засяване. Централна фигура е „царят” – убит символично, той възкръсва. С буйни танци, в ритъма на подрънкващи хлопки и с всеобщо веселие, завършва празникът.
С пролетното събуждане на пролетта, с надеждите за любов и щастливо задомяване, е свързан един от най-красивите, жизнерадостни и чакани празници – Лазаровден, отбелязван повсеместно в Добруджа винаги в събота, една седмица преди Великден. С началото на Великденските пости е свързана подготовката за лазаруването – събирането на участничките, момичета в предбрачна възраст; разучаването на лазарските песни и игри, избор на лична мома за водачка. Рано сутринта на празника, пременени в празнични, пъстри носии, накичени с цветя, венци, нанизи от парички и мъниста, невестински накити, лазарките тръгват на групи да обикалят селото. С песен девойките влизат във всеки дом, пеят различни песни за всеки член от семейството според семейно положение и възраст, благославят и млади, и стари, наричат за хубост и младост, плодородие и богатство, радват стопаните със своя обреден танц – буйно, несключено хоро, наричано най-често „буенец”. По такта на песента играят „буенека” – облечена в дрехи на младоженец девойка, и лазарската „булка“ – забулено с червена кърпа момиченце, облечено в невестински дрехи. Накрая водачката мята кърпата, с която играе, върху рамото на домакинята, а тя дарява момичетата с пари, яйца, брашно. По търкалянето на ситото, с което е изнесено брашното, се гадае за бъдещата реколта. Към 1940 г. обичаите и обредите, свързани с Лазаровден, все още са живи и запазени сравнително добре в своя традиционен вид сред преселниците от Северна Добруджа. Участнички са девойки на възраст от 10 – 12 до 13 – 15 години. Те се разпределят на „чети“, водени от „войвода“,, като в групата има и малко момиче – „куйручка“, което носи котле с вода и босилкова китка. Девойките са облечени с „рокли и труфила, взети от големи моми или млади булки, а „водачката ша земи дреите от скорошна булка“[12], „по главити са многу натруфени с шарени пира, градински китки – тъй веки трипери от убус“[13]. Обиколят ли селото, лазарките обхождат ритуално и нивите, ливадите, изворите, като припяват специално подбрани песни – да растат посевите високи, да се радват на труда си хората. Празникът завършва в дома на буенеца, а на другия ден – Връбница, се изпълнява обредът „кумичене”. Момичетата отиват на реката, пускат своите върбови венчета, дар за славянската богиня на любовта, младостта и семейството Лада, и избират „кумица“ („кръстничка“), на която „говеят“ /„не гълчат“/до Великден. Несключеното хоро се играе и през Великия пост и се води от скорошна булка, облечена във венчалните си дрехи. На хорото най-напред се хващат девойките, които вече имат „ниет“ (уговорка) да се женят през същата година[14]. В с. Стефан Караджа момите играят боси, облечени нетипично за празника – с черни рокли и забрадени с черни чумбери – според информатора „щото е пост и гувеят за Великден“[15] .
Най-ярко проявление в многообразието от ритуали в лазарските обичаи имат любовно-женитбените елементи, а участието в този древен, посветителен обред, е традиционно изискване в подготовката за брак. Свързан с грижите за продължението на рода, за общото семейно и стопанско благополучие, лазаруването е жизнен и красив пролетен обичай, изразяващ най-съкровените момински трепети и изпълняван с вярата, че къща, в която са пели и играли лазарки, ще бъде честита през цялата година, а стопаните ще се радват на здраве, богата реколта и многобройна челяд.
Един от най-тачените празници в Добруджа, отличаващ се с изключително богата обредност, е Гергьовден, отбелязван в чест на християнския светец Георги – покровител на стадата и овчарите. Според народните представи Свети Георги носи лято, а Свети Димитър – зима. Двойното годишно деление и практикуваните векове наред обичаи ни отвеждат към древни култове и митологични идеи за двоичността на заобикалящия ни свят. Приготовленията за празника, наричан неслучайно „Цветен Георги“, започват с брането на цветя, зеленина, разцъфнали клонки и окичване с тях на къщи и стопански постройки, добитък и хора. Вечерта срещу празника с мълчана вода, с натопени в нея зеленина и билки, се приготвят обредните хлябове, украсени задължително с гергьовско кокалче. В Северна Добруджа се запалват восъчни свещи по дърветата в двора. Според народните представи на този ден росата и водата придобиват лековита сила. Болни и здрави се търкалят по росните ливади, поливат се с цветна вода и се къпят за здраве и плодовитост в изворите и реките. Рано сутринта всички се теглят на кантар и се люлеят на завързани на раззеленени дървета люлки. Срещу празника овчарите отлъчват агнетата от овцете и с изгрева на слънцето ги подкарват със зелена клонка на паша, след което се извършва и първото обредно доене – през сребърен пръстен, във ведро, обвито със зелен венец. В чест на светеца покровител се коли курбан – мъжко агне, захранено за плодородие и богата паша със сол, трици и трева. С кръвта му бележат за здраве челата на децата и праговете на къщата – да не влизат болести. Костите на жертвеното животно се заравят на нивата, под плодно дърво или в мравуняк, за да се плодят овцете. Широко разпространена е представата, че на този ден заровеното имане „играе” със син пламък на земята. Нощта срещу празника е свързана с вярването за „маменето“ /обирането/ на плодородието и максула от магьосници. За предпазване от мамници стопанката ръси с просо около къщата. Празничната общоселска трапеза се прави на „зелено” – на полето, до кошарите, до оброчище на Свети Георги. На нея сядат всички –млади, стари, деца…На Гергьовден всеки стопанин обикаля нивите си и бодва в тях разлистено клонче. Този обичай е свързан с легендата за Свети Георги, който обхожда посевите и полята, за да завали „дъжд, от който всяка капка жълтица става”. Денят след Гергьовден е познат като „разпус” или „рани-поле” и се тачи като ден на полето, което дава прехрана на хората
Християнският празник Гергьовден съвпада по време с отбелязвания от мюсюлманите на същия ден Идрилез /Идерлез Хъдреллез/, в който откриваме сходни древни езически вярвания. Всеобща е представата, че тогава става разплащането със старите и наемането на нови работници. Рано сутринта всички се търкалят за здраве в росните ливади, мият лицата си с вода от тревите, обкичват къщите и стопанските постройки със зеленина, гадаят за здраве със стръкче коприва, наречено на всеки, на плодни дървета се завързват люлки, а по нишани /белези/, пуснати в котел с вода, и оставени да пренощуват под звездите, момите припяват и наричат за бъдещо задомяване. Коли се агне и се прави общоселска трапеза
Краят на селскостопанската година българите отбелязват тържествено на 26 октомври с общоселски сборове и курбани в чест на Свети Димитър. След усилната работа на полето, дала богат плод, е време вече за заслужена отмора. Дошъл е денят, в който Свети Димитър убива спахията, стоял цяло лято над главата на селянина, докато работи. На този ден стопаните прибират ралата под стрехите, подреждат дървата за зимата, а от дългата бяла брада на светеца се посипват първите снежинки. Позната в Добруджа е легендата за малкото овчарче Димитър, което стъпило по невнимание на птиче място и смазвайки пиленцата, наказвало крака си, като ходело босо. Бог се смилил над него и го превърнал в светец. Срещу празника се гадае по месечината – пълна ли е, ще се роят пчелите, ще се пълнят с мед кошерите. Стопаните се разплащат с ратаите и овчарите и наемат нови. Гурбетчиите се завръщат по домовете си.. Иде ред на седенките, на сгледите и на сватбите, на отмора и всеобщо веселие. „Любовта се захваща по кладенци, венчава се по седенки, а после седенките се захващат и сватбите…” – гласи народната мъдрост.
И така, въпреки че поради ограничения обем на настоящото изложение не можем да отделим внимание и на други обичаи от изключително богатия народен календар, трябва да посочим, че като цяло традиционната празничност в Добруджа показва по-голяма устойчивост и консервативност в сравнение с другите региони и се съхранява до по-късен етап, като повечето обичаи и ритуали се изпълняват и през 50-те години на ХХ в. като част от все още „живата” културна традиция. Макар и има своите регионални измерения и особености, историческото развитие на народните празници и обичаи в областта следва основните процеси и закономерности, характерни за цялата българска етническа територия в периода ХІХ – ХХ в. Формираните през вековете културни модели и практики като носители на колективна памет, въпреки някои специфики, са еднакви по структура, състав, типологически характеристики с общоетническата и източнобългарската традиция, като водещо е общоетническото съзнание, че това са български обичаи. И макар че традиционните форми на битуване на народната култура са вече изчезнали, все още е жив споменът /често идеализиран/ за „доброто старо време“. Днешният човек открива в традиционната празничност не толкова нейната утилитарната функция, колкото потребността в урбанизирания съвременен живот да се докосне емоционално до т.нар. народно творчество, до автентичното Българско. В заключение можем да кажем, че настоящото изложение е опит за очертаване на основните щрихи в пъстрата картина на добруджанското етнографско богатство, насока за преосмисляне на неговото значение в съвременността и акцентиране върху онези ценности, които носят потенциал да конструират традиционни, обединяващи социума в миналото и днес културни модели, и могат съответно да бъдат успешно интерпретирани, социализирани и популяризирани като свързващи поколенията и приобщаващи към самобитната българска старина.
[1] Каравелов. Любен. Записки за България и за българите. София,1930, с. 83.
[2] Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София: БАН, 1974, с. 7 – 8.
[3] Добруджа. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение. София: Царска придворна печатница, 1918, с.121.
[4] Арнаудов, Михаил. Фолклор. // Добруджа. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение…, с. 122.
[5] Арнаудов, Михаил. Северна Добруджа. Етнографски наблюдения и народни песни. // СНУН, ХХХV, 1923, с. 40.
[6] НА – РИМ – Добрич, а.е. 11, с. 138.
[7] НА – РИМ – Добрич, а.е.10, с. 227.
[8] Арнаудов, Михаил. Северна Добруджа. Етнографски наблюдения и народни песни…, с. 41.
[9] Добруджанска реч, 25.XII.1938.
[10] Енчев, Иван – Видю. Стари и нови паметници в Добруджа. София: Печатница на С. М. Стайков, 1918, с. 49.
[11] Арнаудов, Михаил. Студии върху български обреди и легенди. Т.II, София: Издателство на БАН, 1972, с.32.
[12] НА – РИМ – Добрич, а.е.10, с. 150.
[13]НА – РИМ – Добрич, а.е.11, с. 129.
[14] НА – РИМ – Добрич, а.е.11, с. 130.
[15] НА – РИМ – Добрич, а.е.10, с. 152.
