По време на Балканската война от 1912-1913 г. българите записват едни от най-славните страници в своята военна история. Същевременно обаче събитията от 1913 г. имат съдбоносни и трагични последици за историческото развитие на Добруджа оттук насетне. Както е известно, тази изконно българска земя след края на Руско-турската Освободителна война и подписването на Берлинския договор от 1878 г., се оказва изкуствено разделена на две части, като нейната по-обширна северна част е предоставена на Румъния. С това на практика се поставя началото на Добруджанския въпрос, който става неизменна част от Българския национален въпрос. Но в първите няколко десетилетия след Освобождението, поради различни причини, Добруджанският въпрос остава в периферията на българските национални интереси. Най съществената от тях е обаче фактът, че отнемането на Северна Добруджа се възприема от отговорните политически фактори у нас като цената, поискана от освободителката Русия в замяна на възстановяването на българската държавност.
В годините до началото на Балканската война добруджанското население е изцяло съпричастно и подкрепя безрезервно усилията на обществото за реализиране на националното единство – вероятно с интуитивната надежда, че една обединена и силна България би могла да постави на дневен ред и Добруджанския въпрос. Затова и добруджанци възприемат така възторжено Съединението от 1885 г. и правят всичко възможно да го защитят1. Не са малко и случаите, когато десетки от тях се включват в освободителните борби на българите в Македония и Одринска Тракия, като например войводата на драмската чета Михаил Даев2. В българската армия, която се възприема от обществото като основния инструмент за решаването на националния въпрос, също служат много офицери от Добруджа. Само от Северна Добруджа техният брой е 27. Сред тях личат имената на генерал-майор Вичо Диков, на полковниците Стоян Загорски и Перикли Енчев, както и на редица други по-младши офицери3.
Участието на добруджанци в Балканската война не е било предмет на специално изследване в българската историография, с изключение на локални селищни проучвания4. Една от целите на настоящото съобщение е да се обобщят данните за дадените от добруджанци жертви в хода на войната, като се имат в предвид пет тогавашни околии на Царство България – Балчишка, Добричка, Куртбунарска (Тервелска), Силистренска и Тутраканска. Информацията е базирана изцяло въз основа на съхраняващите се в Държавния военноисторически архив в гр. В. Търново азбучни книги с имената на всички загинали в двете Балкански войни5. От тях става ясно, че жителите на въпросните пет околии са мобилизирани основно в бойни единици от 4-та Преславска и 5-та Дунавска дивизии – 5-ти, 8-ми, 31-ви, 44-ти и 45-ти пехотни полкове, както и в 5-ти артилерийски и 8-ми конен полк. Войнишкият и подофицерския състав на 31 и 44 пехотни полкове пък са почти изцяло рекрутирани от Южна Добруджа. Разбира се, има и добруджанци, мобилизирани в други войскови единици, освен споменатите по-горе, но техният брой не е особено голям. Въпреки всичко той също ще бъде взет под внимание в общата цифра на загиналите в Балканската война.
Вестта за обявяването на мобилизацията на 17.09.1912 г. в Добруджа е посрещната както почти навсякъде в България – със звъна на църковните камбани и огромно множество хора по улиците, обхванати от ентусиазъм и въодушевление. За кратко време в околийските центрове, които са сборни пунктове за запасните от селата, се събират множество войници, окичени с цветя и бели кърпи, под съпровода на гайдарски свирни6. Интересно описание като непосредствен очевидец на епизода с изпращането на войниците на Добричката гара дава класикът на българската литература Й. Йовков в своя разказ „Последна радост”7.
По груби изчисления общият брой на свиканите под знамената добруджанци е около 25 хиляди души, като само от Тутраканска околия са повече от 4000 души8. Огромното мнозинство от добруджанци се оказва в състава на Трета българска армия под командването на генерал Радко Димитриев. Онези от тях, които горещо желаят да се включат във войната, но по една или друга причина остават извън мобилизационните списъци, се записват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Общата цифра на доброволците от Добруджа там е 57 души, като 32 от тях са от територията Северна Добруджа9.
След няколкодневен преход през Източна Стара планина, частите на Трета армия се съсредоточават в ляв отстъп на Първа армия в района източно от гр. Ямбол. Според замисъла на Главното командване, командваната от ген. Р. Димитриев армия трябва да настъпи по направлението към Лозенград и да нанесе решителен удар върху десния фланг на Източната турска армия. Нейното включване в бойните действия, оставащо до момента неизвестно за противника, трябва да осигури възможността за прилагане на стратегическа изненада10.
На 9 октомври 1912 г. частите от Трета армия стремително настъпват към селата Селиолу, Петра, Ескиполос и Ериклер. В кръвопролитни срещни боеве и атаки „На нож” противникът е разгромен и принуден да отстъпва панически. Паметни ще останат действията на 2-ра бригада от 4-та Преславска дивизия – 8 пех. и 31 пех. полкове, срещу частите на 2-ра низамска дивизия при Селиолу. Тук се проявава командващия 8 пех. Приморски полк – полковник Пантелей Киселов, прославил се по-късно в епичните боеве за Тутраканската крепост, поставила успешното начало на освободителния поход в Добруджа през 1916 г. С две дружини от своя полк полковник Киселов е началник на авангарда на 2-ра бригада на 4-та Преславска дивизия и получава заповед за атака на Селиолу. Разгръщайки авангарда си в боен ред, той настъпва неудържимо срещу турските окопи, като моли да му бъдат изпратени и другите две дружини от неговия полк. Въпреки силния пехотен и артилерийски огън на противника, без да дочака пристигането на останалите дружини Киселов атакува противника, увличайки с личния си пример в открит бой двете авангардни дружини. Към 17.00 часа главните сили на бригадата достигат Селиолу, а останалите две дружини влизат в бойния ред на авангарда. На свечеряване нашите части достигат 300-600 крачки от противниковите окопи, като падналия мрак не спира техния устрем. Разбъркването и паниката сред отстъпващите табори водят в крайна сметка до оттеглянето на целия 1-ви турски корпус11. Не случайно сам П. Киселов отбелязва, че едно от най-значимите сражения, които той води е при Селиолу12. По този начин българските войски в това сражение налагат за първи път модела на денонощните бойни действия13. На 11 октомври е овладян и Лозенград. Постигнатият военен триумф е заплатен с цената на стотици ранени и убити, в това число и добруджанци.
Успехът на Лозенградската операция обаче за съжаление не е доразвит през следващите дни, което дава възможност на противника да преодолее първоначалната си паника и да се укрепи на рубежа Бунар хисар – река Караагач дере – Люлебургаз. Там от 15 до 20 октомври се разиграват най кръвопролитните сражения по време на Балканската война, които до голяма степен решават изхода от войната. Основната тежест на Люлебургаз- Бунархисарската операция е поета от частите на Трета армия – 4-та Преславска дивизия, намираща се в центъра на фронта и 5-та Дунавска дивизия, заемаща неговото лявото крило. Ген. Радко Димитриев, назначен вече за командващ на обединените 1-ва и 3-та армии, решава да нанесе удар по десния фланг на неприятеля. На 15 октомври полковете на 5-та дивизия атакуват позициите на противника по направлението Караагач – Чонгора. Срещу тях обаче се оказват няколко турски дивизии. В най-тежка ситуация се озовава 2-ра бригада на дивизията – 2 пех и 5 пех. полкове. Пада убит командира на 5-Дунавски полк – полковник Петров. Решителното настъпление на останалите две бригади обаче осуетява опита на противника да овладее левия български фланг14. Трагична е съдбата на на двамата братя Нако и Недко Друмеви от Тутракан загинали при Бунархисар, а третия брат Димитър, санитар на същия участък на фронта, е принуден да погребе двамата си братя и да съобщи тъжната вест на родителите си. Тук загиват и подпоручиците Промисъл Петров от Тутракан и Дино Събев от с. Български Косуй, Тутраканско (дн. с. Пожарево)15.
На същия ден в общо настъпление преминават и полковете на 4 –та дивизия по направление към с. Колиби – Караагач дере. Но още щом първоешелонните полкове се спускат по долината на Карааагач дере, те стават лесна мишена за турската артилерия. За да ги облекчи командирът на 1 арт. отделение от 5 с.с. арт. полк майор Друмев насочва огъня на цялото отделение към противниковата артилерия. Малко по-късно цялата дивизионна артилерия последва неговия пример. Така благодарение на огневата поддръжка пехотата подновява настъплението си. Въпреки численото превъзходство на врага, храбрите преславци начело със своя командир генерал-майор Климент Бояджиев пробиват неговата отбраната. Разгромът на турската армия е пълен, нещо което принуждава османското правителство да моли за спиране на военните действия и подписване на примирие
Успехът на Люлебургаз-Бунархисарската операция идва не от фланговете, откъдето се търси, а в центъра на фронта при Караагач и Чонгора. Фронталният характер на боевете обуславя многото жертви дадени и от двете страни. Българските загуби възлизат на 2536 убити, от които 602 са добруджанци 16.Няколко месеца по-късно, по повод претенциите на Румъния към град Силистра, полковник Жостов – началник-щаб на Трета армия, заявява че близо половината от рекрутираните силистренци са паднали при Бунархисарската операция17.
След победата при Люлебургаз – Караагач, Главното командване отново повтаря грешката при Лозенград – не подлага на преследване отстъпващите турски войски, които се изтеглят на Чаталджанската позиция. При нейната атака на 4 и 5 ноември 1912 г. Трета армия настъпва на полосата от черноморския бряг до Гьокчелийско село, където 4 и 5 пехотни дивизии са второешелонни и това обстоятелство води до по-малко жертви от тяхна страна. В този момент обаче се появява и още един, много по-страшен враг – холерната епидемия, която покосява катастрофално редиците на българската армия18. Няма да бъде пресилено твърдението, че близо една трета от загиналите в Балканската война добруджанци всъщност са жертви на пламналата епидемия. Точната цифра на заболелите от холера няма как да бъде установена със сигурност, тъй като в наличната документация не се посочва ясно причината за смъртта на починалите в лазарети и болници.
Докато българските войски коват победа след победа на Тракийския боен театър, съвсем неочаквано фронтовата линия доближава добруджанския черноморски бряг. На 8.Х.1912 г. турските крайцери “Хамидие” и “Меджидие”, заставайки на две мили пред Каварна, спускат две лодки с войници, които се насочват към брега. Посрещнати със стрелба от личния състав на бреговата отбрана, те се връщат обратно на корабите. Тази своевременната намеса, вероятно осуетява и евентуалните планове на турците за извършване на десант край града. Според известния каварненски краевед Драган Гочев в тази акция участват и цивилни каварненски жители, които също откриват огън по приближаващите лодки. Веднага след това, в продължение на половин час, пристанището е подложено на бомбардировка, която причинява сериозни щети на няколко сгради.19.
Добруджанци обаче не само проливат кръвта си по време на Балканската война. Както в цялата страна, така и в Добруджа се разгръщат различни инициативи за подпомагане на воюващите на фронта. На 28.11.1912 г. Българското дружество „Червен кръст” – клон Добрич излиза със свое окръжно до селските общински управления в околията за събиране на топли дрехи за българските войници, намиращи се на позициите при Чаталджа. Населението се призовава да изгради комисии, които да организират набирането на ръкавици, чорапи, фанели, навуща, ямурлуци, долно бельо, ризи, кърпи, одеала, платове и др.20 Вероятно именно тази инициатива на добруджанци провокира благодарственото писмо на командира на 44 пех. полк полковник Радков да изпрати благодарствени писма до кметовете на градовете Добрич и Силистра 21.
Макар и намиращи се в пределите на Румъния, севернодобруджанските българи също откликват на повика за събиране на помощи и волни пожертвувания за ранените на фронта войници. До края на декември 1912 г., когато българо-румънските отношения започват рязко да се влошават заради румънските претенции към Южна Добруджа, събраната от тях сума възлиза на около 42 600 леи, които се предоставени на Червения кръст в България22.
По време на втората фаза от Балканската война, добруджанските полкове отново достойно защитават своята войнска чест, сражавайки се при Чаталджанската укрепена линия и при превземането на Одринската крепост, но жертвите дадени от тях сега са далеч по малобройни. Общата цифра на загиналите добруджанци по време на войната е 1351 войници и подофицери и 5 офицери. От тях 717 са убитите, 530 – ранените и починали от болести, а 109 са безследно изчезналите. Тези данни не бива обаче да бъдат възприемани като окончателни, а като приблизителни, тъй като все още не са напълно проучени всички архивни данни. Твърде вероятно е цифрата на загиналите да е далеч по-голяма от посочената тук.
Поради не особено прецизната документация е трудно да бъде определена възрастовата граница на всички загинали, но в повечето случаи тя варира между 18 и 45 години. Етническа принадлежност на загиналите е изцяло българска, с някои много редки изключения на 2-ма арменци, 2-липовани и 1 евреин.
Загинали добруджанци по околии:
|
Околия |
От града |
От околията |
От тях офицери |
Подофицери и войници |
|
Добричка |
56 |
418 |
2 |
472 |
|
Балчишка |
28 |
280 |
1 |
307 |
|
Силистренска |
20 |
260 |
1 |
279 |
|
Куртбунарска |
14 |
89 |
– |
103 |
|
Тутраканска |
71 |
120 |
1 |
190 |
|
|
|
|
5 |
1351 |
ДВИА Ф. 39, оп. 1, а.е. 1—18; ф., 758, оп. 1, а.е. 184, л.1-24, ф. 83, оп., 1, а.е. 302, л. 1-19;
На 16 юни 1913 г. избухва Втората балканска (Междусъюзническа) война между България и нейните бивши съюзници от Балканския съюз – Сърбия, Гърция и Черна гора. В разгара на сраженията румънската армия изненадващо нахлува на българска територия и по този начин предрешава развоя на събитията. Подписаният на 28 юли 1913 г. в Букурещ мирен договор изпепелява надеждите за реализирането на националното обединение на българския народ и юридически оформя резултатите от първата национална катастрофа. Една от най–тежките последствия от нея е загубата на Южна Добруджа и четвъртвековно румънско владичество в областта. При тази ситуация, добруджанските войници, останали непобедени на бойното поле, трябва да се завърнат като пленници в своята родна земя. Публицистът Петър Габе описва една твърде интересна случка, разиграла се през лятото на 1913 г. при завръщането на демобилизираните от българската армия добруджанци. „Наместо да бъдат посрещнати със заслужено достойнство – пише Петър Габе, те обезоръжени още зад Балкана – от страх, че не ще дадат оръжието си като наближат границите на своето ново робство, бидоха посрещнати от конвой, изпратен да ги съпровожда до града, 20 километра път, с набодени щикове. Тук воинската гордост на тоя днешен роб и вчерашен победител в многочислени боеве – продължава Петър Габе, не могла да издържи. Той възропта против набодения щик. Още повече биде той възмутен от тоя щик, понеже го гледаше в ръцете на армия, която той поставяше твърде ниско. И той отказа да тръгне с конвоя, ако не снеме щиковете от пушките си. И конвоя се принуди да се подчини, за да не се върне пред своето началство със щикове, но без хора. И още един жест. Наближили на няколко километра до града Добрич, един от бившите началници на тия развенчани герои изкомандва, за да покаже своето презрение към съпровождащия го конвой, такъв „ходом марш”, че конвоя трябваше да остане, капнал от умора, два километра зад тях. Преди да стигнат обаче до града, съжалили тоя конвой, за да не го изложат на присмех и наказание на неговото началство, те го дочакали, за да слязат заедно”23.
Установяването на румънската власт в Южна Добруджа през лятото на 1913 г. пресича каквито и да е било опити на добруджанското население да увековечи паметта на своите синове, загинали по бойните полета на войната. Това става възможно едва след 1940 г. когато областта е отново възвърната към България по силата на Крайовския договор. Първите войнишки паметници и плочи с имената на загиналите се появяват още в началото на 40 –те години, като при някои от тях (например в селата Ловчанци и Карапелит, общ. Добричка) се наблюдава интересна симбиоза – редом с имената на загиналите във войната добруджанци се изписват и тези на българските войници, паднали на Добруджанския фронт през есента на 1916 г.
Участието на добруджанци в Балканската война и тяхната саможертва в името на националния идеал, оставят трайна диря в историческата памет на няколко поколения българи. Чувството обаче за достойно изпълнен дълг към Родината се примесва с мъката и болезнените изпитания, причинени в годините на румънското владичество. Най-точно олицетворение на това разбиране се съдържа в популярната по това време песен в Добруджа „Българийо мила”:
Българийо мила,
мила си ни, мила,
що си ни родила.
Вече ни забрави,
на Румъния предаде.
Нали ние бяхме
дето славно мряхме,
при боя на Чаталджа24.
Забележка: Статията е изнесена на международна научна конференция в София, посветена на 100 годишнината от Балканската война, октомври 2012 г.
1 Лечев, В. Движение в Добруджа за защита на Съединението 1885 г. В. Търново, 2011.
2Николов, Борис Й. Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители ( 1893-1934).С., 2001.
3 Янакиев, Н. Бесарабските и севернодобруджанските българи и Балканската война. В: Осемдесет години от Балканските войни. С., 1995, с.37-40.
4 История на град Тутракан, Тутракан, 2010., Участието на тутраканци във войните. Сборник с изследвания. Тутракан, 1995, с. 95-140; Илиев, Б. Белица, Тутраканско. Минало и настояще. С. 2002. с. 108-110; Киров, Й. Старо село. Мит, легенда и житейска енциклопедия. Силистра, 2007, с. 37-41; Янков, П. Паскалево във времето. Добрич, 2007, с. 58-59; Жеков, П. Добруджанското село Каблешково. Добрич, 2008. с. 51; Георгиев, П. и колектив. Карапелит. Преди и сега. Добрич, 2008, с. 63; Волеров, Н. Загинали във войните росеновци. Добрич, 2009.; Пеев, А. Поглед в годините. Монография за бившата Смолнишка община. Добрич, 2010. с. 194-201; Топалов, Г. Участници от Белгунския район в Балканската война. Факел (Каварна), № 21, 25.11.1982 г. и др.
5 ДВИА – В. Търново, ф. 39, а.е. 1-18.
6 История на град Толбухин. С. 1968, с. 246.
7 Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Т. 2, С. 1983, с. 44-45.
8 Участието на тутраканци във войните…с. 71.
9 Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав. Главно управление на архивите. С. 2006.
10 Войната между България и Турция 1912-1913 г. Т. 2, С. 1928, с. 45-47;
11 Войната между България и Турция…, с.390-391.
12 ДВИА, Ф. 062, оп. 1, а. е.62, л.5.
13 Аргатски, В. Военна история на България. В. Търново., 1999. с. 104-106.
14 Косев, К. Подвигът 1912-1913. С. 1983, с.67-76.
15 ДВИА, ф.754, оп. 1, а.е. 119, л. 510-525; d=e= 122qq .= 34-38=
16 Ганчев, А. Войните през третото българско царство. С. 1943. с.118-119.; В. Аргатски. Цит. съч., с. 108-111.
17 Янакиев, Н. Съпротивата срещу румънските претенции през 1912-1913 г. В: Букурещкият договор и съдбата на Южна Добруджа. Сборник с изследвания. Добрич, 1994, с. 25.
18 Ганчев, А. Цит. съч., с. 136-137.
19 Канавров, Д. “Морският бой при Балчик декември 1916 г. Неизвестното събитие в историята на българския военноморски флот”, С., 2009, с.211-213; Гочев, Д. Каварна през Балканската война. Факел (Каварна), № 20, 20.10.1987 г.
20 Отдел „Държавен архив”-Добрич, ф. 83 К, оп. І, а. е. 9, л. 46.
21 в-к „Народни права”, № 37, 14.02.1913 г.
22 Янакиев, Н. Бесарабските и севернодобруджанските българи.., с. 43
22. Кузманова, А. Румънските териториални претенции за Южна Добруджа и Букурещкият договор. В: Букурещкия договор и съдбата на Южна Добруджа. Сборник с изследвания. Добрич, 1994, с. 19.
23 Румъния в Добруджа 1913-1916. Анкета под уредничеството на Петър Габе. С., 1917, с. 9.
24 Димов, В., Л. Пейчева. Румънското господство в Южна Добруджа (1913-19140), отразено в народните песни. В: Букурещкият договор и съдбата на Южна Добруджа. Сборник с изследвания. Добрич, 1994, с. 89.