Кремена Митева

 

КРИТИЧЕСКАТА РЕЦЕПЦИЯ НА „ТЕМЕНУГИ” ОТ ДОРА ГАБЕ

 

  Наскоро в интернет (http://liternet.bg/de/stud/kannon.htm) попаднах на „Списък на всички произведения, споменати през петте години курс на обучение в специалността „Българска филология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Направи ми впечатление, че първата в хронологичен порядък „женска” книга е стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата” (1927 г.), следвана от „Земен път” на Дора Габе (1928 г.). Подобен избор има своите обективни основания, но все пак откриваме една съществена според нас липса – не е „спомената” първата лирическа сбирка на жена в българската литература: „Теменуги” (1908 г.) на Дора Габе. Вярно, тази сбирка има главно литературноисторическо значение, но за времето си тя е знаков артефакт.

  Известни са „дядовците” (Миглена Николчина1) на първата поетическа рожба на младата добруджанка – Пейо Яворов, Боян Пенев, Петър Габе. Неведнъж са огласявани амбициите на Яворов спрямо току-що прохождащата поетеса: „Моята амбиция по отношение на Вас ще бъде тая да Ви изправя срещу шаблона, култивиран в нашата литература от стари и млади лирици” (писмо на Яворов до Д. Габе от 21 юни 1905 г.2); „Вие трябва да свикнете с обстоятелството, дето гледам на вас като на свое крупно (курс. авт.) произведение, над което работя и ще работя, додето бъдем живи” (писмо на Яворов до Д. Габе от 1905 г3). Фактът пък, че Б. Пенев събира в книга и издава ранните стихове на Д. Габе, доказва не само неговата любов към красивата му годеница, но е и своеобразната оценка на строгия критик на творбите ѝ. Ролята на бащата Петър Габе също е известна – той насърчава своята дъщеря да превежда, да пише и публикува; финансира образованието ѝ в България и в чужбина.

  Особено любопитен обаче е критическият отзвук на тази първа „женска” книга. За нея излизат три рецензии, една студия, стихосбирката е разгледана в два критически обзора и доста по-късно (1920 г.) в книгата на Христо Цанков–Дерижан „Мои познайници. Маски и профили”4.

  Най-активно е списание „Демократически преглед”, където е публикувана студията „Теменуги” на Николай Николаев5. В същото издание стихосбирката е разгледана и в ставащите вече традиционни годишни литературни обзори на критика Алберт Гечев6. Това е разбираемо, тъй като някои от стихотворенията в „Теменуги” са отпечатани в списанието7.

  Знае се обаче, че основната част от текстовете в книгата са публикувани най-напред в „Мисъл”8, но след излизането ѝ списанието вече не съществува. Затова то не откликва с рецензия за сбирката на „своята” поетеса. Две стихотворения от „Теменуги” са отпечатани и в списание „Ново общество”9, но там също не се появява отзив за книгата на Д. Габе. Рецензия обаче публикува месечното обществено-литературно списание „Съвременник” в рубриката си „Книжовен преглед”. Авторът на отзива се е подписал с инициалите Н. Л.10 Това е сътрудникът на изданието Николай Лилиев. Всъщност именно в „Съвременник” Лилиев прави своя поетичен дебют. Друг отзив в раздела си „Отзиви и рецензии” помества излизалото само около година (септември 1909 – юни 1910 г.) списание „Теменуга”. Той също е подписан с инициали – Н. Р.11 И ако според „Дора Габе 1886–1983. Био-библиографски указател”12 негов автор е Николай Райнов, то според справочника „Периодика и литература”13 рецензентът, скрит зад тези инициали, би могъл да бъде както Н. Райнов, така и поетът Никола Ракитин или дори уредникът на изданието Никола Килифаров.

  С отзив за стихосбирката на Д. Габе излиза и органът на Българския женски съюз – вестник „Женски глас”, където „Теменуги” са разгледани наред с повестта на Ана Карима „За свободата”. Отново рецензията е подписана с псевдоним – Нора14. За жалост, не е известно кой се крие зад него. Дори в „Речник на българските псевдоними”15 не откриваме никакви сведения по въпроса.

  В годишния си обзор за литературната продукция през 1908 г. критикът Никола Атанасов16 разглежда и първата книга на Д. Габе. Прегледът излиза в утвърденото списание „Българска сбирка”. Споменахме вече, че през 1920 г. Христо Цанков–Дерижан издава книга17 с литературни портрети, където Д. Габе е представена чрез единствената си дотогава книга – „Теменуги”.

  Любопитен е и един хумористичен отзвук на стихосбирката. Излязлата през 1910 г. „Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам” на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов провокира авторите на хумористичното списание „Барабан” в третата му годишнина да започнат да публикуват своя „Българска антология”, в която след шарж и хумористична биография на съответния автор следва пародия (пародии) по негови текстове. В поредицата са включени: Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Ц. Церковски, Ив. Андрейчин, К. Христов, П. К. Яворов, П. П. Славейков, М. Белчева, Ал. Божинов, Ел. Пелин, Ал. Балабанов, Д. Бабев, Р. Попова, Тр. Кунев, Ив. Арнаудов, Ст. Чилингиров, Т. Траянов, Н. Лилиев, Ек. Ненчева, Д. Габе, С. Скитник, С. Дринов, М. Кремен, К. Константинов, Д. Дебелянов18. Именно в тази антология излиза хумористичното стихотворение „Теменуги. Увертюра”, посветено на Д. Габе19. Подписано е от автор с псевдоним Прокудин. Под този псевдоним вероятно се крие сътрудникът на списанието Стоян Шакле20.

  Оказва се, че в литературните среди лирическата сбирка на младата поетеса е забелязана и отбелязана. Няколко години преди излизането на „Теменуги” Иван Андрейчин в обзорната си студия „Сегашната наша литература. Преглед мимоходом”21 в списание „Мисъл” се отзовава и за Д. Габе: „Г-ците Ек. Ненчева (Велерина) и Дора Г. обещават, но за тях нищо няма да кажа, защото ме е страх да се не излъжа: жените обикновено много обещават, а малко дават”. Снизходителният тон на автора ясно показва отношението на „мъжката” критика към все още плахите опити на жените поетеси да се изявят на страниците на литературните издания. Известна снизходителност прозира и в иначе като цяло положителните отзиви за стихосбирката „Теменуги”. Рецензентите не пропускат да отбележат, че в книгата са разкрити „трепетите” на „женската душа” (Н. Лилиев), откриваме епитети като „нежна, женствена душа” (А. Гечев), „женствени, кадифяни звуци” (Н. Атанасов) и др. Голяма част от определенията на душата на поетесата и на нейната лирическа героиня са производни от факта, че това е женска душа: „нежночувствителна душа”, „свенливост” (Н. Лилиев); „мека атмосфера” (Н. Атанасов); „тиха тъга” (Н. Р.); „мила тъга” (А. Гечев); „задушевност” (Н. Николаев); „тиха, сладка тъга”, „тиха носталгия”, „тихи молитви”, „тихи въздишки”, „топлота”, „ефирно и нежно”, „нежни стихове” (Хр. Цанков–Дерижан) и др.

  Това не е само наше наблюдение. Още по онова време единият от рецензентите – Н. Николаев, усеща снизходителния тон към жената поетеса: „Чух някъде да говорят за женственост. Не мога да разбера какво значение тук има цвета на инструмента за съдържанието на песента. И бялата, и черната и червената виолини22 все еднакво биха затрогнали сърцата със звуците си”. Трудно е да се разбере дали Николаев възразява на Ал. Гечев („женствеността в стихотворенията на Дора Г.”), или на Н. Атанасов („женствеността тук-там изпада в сантиментализъм”). А може би и на двамата. Действително, макар и да не го признават, в оценките си критиците се повлияни от фигурата на автора – жена, все още почти момиче.

  Съвсем случайно в рубриката „Литературни бележки” на сп. „Художник” от 1909 г. (кн. 5-6)23 открихме кратък отзив за стихосбирката „Теменуги”, неотбелязан дори в Био-библиографския указател за Д. Габе24. Подписан е с инициал – К. Предполагаме, че зад него се крие поетът Кирил Христов25. Той сътрудничи със свои произведения на списание „Художник”26 и специално в кн. 5-6 неговото творческо присъствие е особено осезателно. В началото на книжката (с. 2) е отпечатан неговият цикъл „Царски сонети”, а веднага след отзива, в края на списанието (с. 64) са публикувани ноти на творба със заглавие „Сонет” – по стихове на К. Христов и музика на Т. Поптошев. Затова е напълно възможно острата бележка за книгата на Д. Габе де е излязла изпод перото на поета. Привеждаме я изцяло: „Петдесет и шест малки стихотворения, от които, въпреки многоглаголивите критически оценки на различни псевдоними, на българската литература не стана ни по-топло, ни по-студено. Чувствата на уважаемата поетеса са малки, като стиховете ѝ, и макар че на много места из „Теменугите ѝ” се говори за море, всичко е твърде плитко. Стара и всякога вярна си е максимата: с дете мляко не яж, с жена мухабет не прави. Бихме допълнили: от жена поетичности искай, но поезии – не”. Отново е подхванат мотивът за по-ниската стойност на женската поезия в сравнение с мъжката и дори за принципната невъзможност жените да творят поезия.

  По всяка вероятност първият отзив за „Теменуги” е на Н. Лилиев27. Той задава и някои от основните ракурси към книгата. Според рецензента теменугите са цветовете на свенливата женска душа, които тя се страхува да предложи на света. Много показателно тези теменуги са определени като „свехнали, болни цветя”. Защо ли? Дали Лилиев не чете Д. Габе през Яворовите „Теменуги” („печални, бледни теменуги”, „болни теменуги”). Още следващите изречения на отзива ни отпращат към друг автор от кръга „Мисъл” – Пенчо Славейков. Несъмнено предходната 1907 литературна година е белязана от неговата лирическа сбирка „Сън за щастие”, както и от книгата „Безсъници” на Яворов. Може би затова рецензентът Лилиев открива в стихосбирката на Габе „безнадеждната носталгия на тази душа, която дълго е чакала „съня” на своето бисерно щастие, безплодно е дирила съкровената си мечта и морна е застанала на кръстопът…”.

  Сякаш до самия си край критическият текст не успява да се освободи от посочената междутекстова обвързаност. Оказва се, че лирическата героиня в книгата „Теменуги” „заспива и чака. – Чака ръката, която ще косне нейната еднострунна душа”. Препратката към Яворовите „Теменуги” отново е прекалено явна: „Печални чакате ръка,/ сънувате и пръсти нежни”. Ето ги – и сънят, и чаканата ръка.

  Разбира се, рецензентът много точно откроява основния тон на лирическата сбирка – елегичен, „прости”, „еднозвучни до болка настроения”. Не са спестени и слабостите на книгата: един и същ ритъм, бедна рима, заучени изрази, а оттам и „тази еднообразица, сякаш слушате ситните удари на смъртта…”. Всъщност Лилиев е като че ли един от най-строгите и обективни рецензенти на „Теменуги”. Символично е може би подсъзнателното четене на сбирката през емблематични за кръга „Мисъл” автори, творби и книги.

  Изключително поетично и есеистично е въведението към студията на Н. Николаев28 за стихосбирката на Д. Габе. На принципа на контраста умело е изградена антитеза между „хубавата” пролет и теменугите: „А там, в усоята, от погледите скрити, срамежливи теменуги самички кротичко цъфтят. Те мълчат и тъмна сянка прибуля нежните им чела. Над тях се носи аромат от най-съкровения им блян… Наоколо е празник, и светлина се разлива, радостни песни огласят въздуха, а теменугите тъгуват… Палавият зефир им зашепнал чудни приказки и забленували теменугите: слънцето на лято да ги огрее… Ах, да могат хубавите теменуги да дочакат парливото слънце на лятото…

  Наоколо е чудна пролет, слънцето нежно разпилява златни целувки по ароматните листица на милите теменуги, а те тъгуват, тъгуват… да повяхнат под зноя на слънцето”.

  Цитираният откъс е донякъде своеобразна перифраза в проза на Яворовите „Теменуги”29. Отново проработва същият символичен код както в отзива на Лилиев. Съзнателно или не, рецензентите успоредяват „Теменугите” на Учителя и ученичката, на утвърдения поет и младата поетеса, на мъжа и жената.

  Н. Николаев възприема книгата на Д. Габе като „дневник на дълбоките и потресни моменти през най-хубавата младежка възраст”. Ключова дума в студията е „блян”. Най-разнообразни са определенията към нея: „вечен”, „възвишен”, „непостигнат”, „хубав и непостижим”, „мил”, „гиздав” и др. А цялата стихосбирка е прочетена като „трагедия на копнежите, трепетите и мъките по един вечен, възвишен, непостигнат блян”. Във фразеологията на критика сякаш също откриваме отгласи от Пенчо-Славейковия „Сън за щастие”: „това са нанизи на една хубава и тъжна поема, кратка, като сън през май”, „това е оня чуден… миг, когато душата среща онова, което… е засънувала, унива се от щастие”, „и тъй се нижат песните на онова дълбоко и трайно настроение, което аз бих нарекъл „копнеж по загубеното щастие”, „може би аз повече отколкото трябва поддържах онова настроение на „копнеж по загубеното щастие”.

  Особен акцент е поставен върху задушевността и пластичността на стиховете, върху искреността и интимността им, върху дълбоко преживяното чувство, което излъчват, върху сполуката на младата поетеса да представи на читателя „развитието на един велик процес – формирането на мироглед”.

  Студията на Н. Николаев е най-обстойното критическо писане върху „Теменуги”. В нея обаче почти не са посочени слабостите на книгата. Текстът е по-скоро обстоятелствено утвърждаващо представяне на една млада поетеса и нейната първа поетична рожба. За характера на статията говори и есеистичният тон, който тя – в по-голяма или по-малка степен – запазва до края си. Интересно е, че подобно на Лилиев критикът подсказва паралели най-вече с „Теменуги” на Яворов, но донякъде и с образа на „съня за щастие”, наложен от книгата на Славейков.

  Неслучайно и Ал. Гечев30 ще види в Д. Габе „кръщелница на Кръстевия кръг”. Основание му дава както отпечатването на значителна част от стихотворенията в книгата най-напред в списание „Мисъл”, така и ролята на Яворов в създаването на тази първа стихосбирка на поетесата. В статията си – преглед на литературната продукция в България през 1908 г., Гечев не пропуска със съжаление да отбележи едно истинско „нещастие” – спирането на списание „Мисъл”, защото според него изданието „най-добре представляваше българския литературен живот”.

  Критикът откроява няколко характерни черти на „Теменуги”: Д. Габе „за пръв път в нашата литература иде да ни разкрие особеностите на женската душа”; цена на творбите придава „тъй обилно” проявената в тях женственост; изразеното в текстовете чувство е искрено и непресторено, а тъгата – мила; „хубава” е „мечтата за тихо щастие”; творбите не са „заразени” от „модното… стремление – да се декадентства”. Естествено Гечев посочва и слабостите на книгата – не много богатата рима и ритъм, „ултраромантичните” сравнения и др.

  Както вече бе отбелязано, стихосбирката на Д. Габе е разгледана и в друг обзор на литературната 1908 г. – този на Н. Атанасов31. „Теменуги” са поставени „няколко стъпала долу” от „мира на оригиналния” поет Стоян Михайловски, за когото критикът говори доста обстойно преди това. Цветното заглавие провокира у Атанасов един интересен образ: „се озоваваме в една грижливо отгледана, но с юношески блянове посадена градина”. Посочени са „меката” атмосфера в книгата, минорният тон, елегичното чувство. Не са отминати и слабостите – изпадащата тук-там в „сантиментализъм” женственост, повърхностните настроения, взети за истински поетически чувства, но все още „непреработени в художническото съзнание”, тесният хоризонт на „чувстванията”, еднообразните средства, с които се изобразяват чувствата (небето, цветята, птичките, пролетта и сърцето). Все пак авторът поощрява „живата душа”, която „пърха с крила” в тази поезия.

  Рецензентът с инициали Н. Р.32 също определя вярно основния тон на „Теменуги” – „една тиха, едва уловима тъга, изразена в мила и безизкуствена форма”. Стиховете са характеризирани като „прости” и „наивни”, „свежи”, „правдиви”, без „изкуствено-декадентски каканижения”. Цялата стихосбирка е видяна като „интимна изповед – сърдечни пориви на мека душа, страхуваща се да влезе в живота, за да не разгони мистическия сън на своите бленувания…”. Отново критикът поставя акцент върху „съня” на бленуването, т. е. „съня за щастие”. Макар и кратък, отзивът обръща внимание и върху основната слабост на книгата – липсата на виртуозна форма на включените в нея творби. И ако в тази рецензия преобладава утвърдителният тон, то отзивът на Н. Р. за стихосбирката на Екатерина Ненчева „Снежинки”33, поместен веднага след нея, е по-скоро отрицателен: „В дребни, небрежно написани стихчета, авторката на тези песни ни разкрива чувствените състояния на своята душа. Обаче, средствата, с които тя си служи при своето творчество, са тъй оскъдни и немощни, че по-голямата част от стиховете ѝ се четат като суха вестникарска проза, без да причиняват никакви чувствени затрогвания у четеца. Стихът ѝ е доста тромав, рими, фигури, епитети, еднообразни”34. Само в две творби рецензентът открива „известна поетическа мощ” и „елементи на истинска поетическа красота”.

  Разликата в оценките е видима. За две години в България се появяват две стихосбирки на жени поетеси –„Теменуги” (1908 г.) на Д. Габе и „Снежинки” (1909 г.) на Ек. Ненчева. Критиката не остава безучастна към този факт. Двете приятелки и бивши съквартирантки сякаш са в особено съревнование помежду си. И ако Д. Габе успява – особено в по-зрялата си възраст – по безспорен начин да докаже своя поетичен талант, то съдбата не е така благосклонна към Ненчева.

  Сред портретите на своите „познайници”, събрани през 1920 г. в книга35, Хр. Цанков–Дерижан включва и профила на Д. Габе. Рисувайки облика на поетесата, той се опира най-вече върху единствената ѝ дотогава стихосбирка – „Теменуги”. Началото е есеистично, провокирано от образа на цветята, дали наслова на лирическата сбирка. Авторът е единодушен с останалите рецензенти за основния тон на книгата: „Това са малки песни, които заразяват със своята задушевност и тиха скръб”. Като тяхно преимущество са откроени искреността, простотата и сърдечността им; това, че поетесата не се е увлякла по „модна фразеология”, не „маниерничи”, не „кокетничи”, не „замъглява фразата”.

  Дерижан поставя открито въпроса за женската лирика (все пак годината вече е 1920!). Според него много малко поетеси успяват да създадат творби като стиховете от „Теменуги”. Търсейки адекватно сравнение, онагледяващо характера на текстовете, авторът използва един Яворов образ: „Сякаш бял ангел с вейка в ръка преминава над вас и прошумява с белите си криле…”. Оказва се, че и този текст е „заразен” с препратки към Яворовата лирика.

  Книгата „Теменуги” изпълва Дерижан с усещане за покой и тишина. Думата „тих” в различните ѝ форми и нейните сродни думи преобладават в описанието на стихосбирката: „тиха, сладка тъга”, „тиха носталгия”, „тихи молитви”, „тихи въздишки”, „тиха, минорна гама” и др. Въпреки утвърдителния си тон авторът обобщава, че Д. Габе „не е от нашите първи поети; нейните малки песни действително не съставят етап в нашата поезия, за което тя не си прави илюзия…; тя напоследък толкова малко пише, че дори се явява страх да не би да прекъсне съвършено, но с това, което даде, тя се яви като един закръглен талант, който дари с красиви картини поезията ни”.

  Заключението на Дерижан е финалният акорд на критическата рецепция на „Теменуги”. Почти цяло десетилетие образът на Д. Габе е тясно обвързан с образа на цветята, онасловили първата ѝ книга. Дори вече се прокрадват страхове, че лирата на младата поетеса е завинаги замлъкнала. В края на 1920-те години обаче тя опровергава тези опасения чрез втората си поетична книга за възрастни „Земен път” (1928 г.).

  Критическата рецепция на стихосбирката „Теменуги” не е белязана с полемики и особени разноречия. Това е обяснимо по няколко причини. „Теменуги” е първата лирическа книга на жена и може би затова рецензентите са по-снизходителни. От друга страна, стихосбирката няма особено висока литературна стойност, не е новаторска, не прокарва нови пътища, че да провокира особени дебати. Не бива да забравяме, че Д. Габе действително е близка до кръга „Мисъл” и вероятно този факт респектира донякъде рецензентите. Може би затова мнозина от тях четат книгата през текстове на автори от този елитарен кръг и се подписват с псевдоними.

  Като цяло „Теменуги” са приети добре от критиката, а тяхната авторка е поощрена да продължи да се занимава с поезия. Според рецензентите нейната искреност, чувствителност, простотата и безизкуствеността на творбите ѝ обещават доста. Не един от тях отбелязва, че Д. Габе е чужда на декадентски настроения, с което вероятно искат да я оразличат най-вече от близкия ѝ кръг „Мисъл”. Наистина със своето доста по-късно творчество поетесата доказва, че надеждите, които ѝ възлагат, не са били напразни.

 


1 Николчина, М. Женска кръв: историята на „Теменуги”. – В: Николчина, М. Родена от главата. С., 2002, с. 65-66.

2 Найденова-Стоилова, Г. П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му. С., БАН, 1986, с. 248.
3 Габе, Д. Моят учител. – В: Габе, Д. Светът е тайна. Поезия и проза. С., 1994, с. 411.
4 Цанков-Дерижан, Хр. Мои познайници. Маски и профили. С., 1920, с. 173-178.
5 Николаев, Н. Теменуги (Студия върху песните на Дора Г.) – Демократически преглед, VI, 1908, кн. 10, с. 1128-1134.
6 Гечев, А. Българската литература през 1908 г. – Демократически преглед, VII, 1909, кн. 2, с. 191-201.По-късно А. Гечев помества своя отзив за „Теменуги” в книгата си: Гечев, А. Българската литература през последните няколко години. Критически статии. Русе, 1914, с. 34-35.
7 Дора Г. 1. Рояци гарвани прилитат…; 2. Захожда слънцето…; 3.Щастливи ний един до друг стояхме…; 4. Пред мен усмихнато морето се разстила…; 5. В морето до брега пустинен… – Демократически преглед, III, 1905, кн. 14-15, с. 333
8 Дора Г. Момини сълзи: 1. Над мене светла пролетта цъфтеше…; 2. Като саван снегът се тихо стеле…; 3. Облъхна веселата пролет…; 4. Да бих аз срещнала тоз поглед тих и ласкав… – Мисъл, XVI, 1906, кн. 4, с. 251-252; Дора Г. 1. Сред мрака на сърцето ми разбито…; 2. На кръстопът се срещнахме случайно…; 3. Сломено е веч моето сърце…; 4. От небосвода слънцето ми праща…; 5. Напразно си издаваш, о сърце, тъгата…; 6. Минува полунощ, лениво грей луната…; 7. Обзета от тъга, аз гледам как струеше…; 8. Гърмът от черното небе…; 9. Виж, иде млада пролет, с нимфи обкръжена…; 10. Унесено се вгледах в небесата…; 11. С черен мрак ми бе душа обвита…; 12. Самотна си расте топола стройна… – Мисъл, XV, 1905, кн. 6, с. 313-318; Дора Г. 1. Прости, че твоят детски весел смях…; 2. Все чаках аз с измъчено сърце… – Мисъл,XVI, 1906, кн. 1, с. 33.
9 Дора Г. 1. Днес питаш, що съм натъжена…; 2. Летят тревожно чайки над водите… – Ново общество, I, 1906, кн. 1, с. 12.
10 Н. Л. [Николай Лилиев]. Дора Г. Теменуги. Лирически песни. – Съвременник, I, 1908, кн. 4, с. 252.
11 Н. Р. Теменуги (лирически песни). Дора Г. – Теменуга, I, 1909, кн. 1, с. 10-11.
12 Дора Габе 1886–1983. Био-библиографски указател. Съст. А. Дончева, С. Атанасова. С., 1985, с. 117.
13 Атанасова, Цв. Теменуга. – В: Периодика и литература. Т. 3. 1902–1910. С., БАН, 1994, с. 412-414.
14 Нора. Наши писателки. Литературни бележки. – Женски глас, Х, бр. 14, април 1909, с. 2-4.
15 Богданов, Ив. Речник на българските псевдоними. С., 1978.
16 Атанасов, Н. Българската литература през 1908 година. – Българска сбирка, XVI, 1909, кн. 1, с. 17-24.
17 Цанков-Дерижан, Хр. Цит. съч.
18 Обретенова, Ю. Барабан – В: Периодика и литература…, с. 614.
19 Прокудин [Ст. Шакле]. Българска антология. Дора Г. Теменуги. Увертюра. – Барабан,, № 120, 22 май 1911, с. 4.
20 Обретенова, Ю. Цит. съч., с. 610.В Био-библиографския указател за Дора Габе този псевдоним е разчетен като [Пеев]. Вж. Дора Габе 1886–1983. Био-библиографски указател…, с. 118.
21 Андрейчин, Ив. Сегашната наша литература. Преглед мимоходом. – Мисъл, XV, 1905, кн. 10, с. 595-605.
22 Много добре авторът подбира сравнението с музикалния инструмент виола, тъй като латинското наименование на теменугата (viola) отпраща именно към този инструмент, наречен така, защото тялото му е подобно на теменужен лист.
23 К. Теменуги. Дора Габе. – Художник, III, 1909, кн. 5-6, с. 63.
24 Дора Габе 1886–1983. Био-библиографски указател…
25 Според Речник на българските псевдоними това е инициал, с който К. Христов понякога подписва свои текстове. Вж. Богданов, Ив. Речник на българските псевдоними…, с. 410.
26 Василев, Й. Художник. – В: Периодика и литература..., с. 216, 223.
27 Н. Л. [Николай Лилиев]. Цит. съч.
28 Николаев, Н. Цит. съч.
29 ТЕМЕНУГИВас слънце ви не вижда – лъх,зефирен лъх ви не допира;сред тръни, скромни и без дъх,дори пчела ви не намира –печални, бледни теменуги.Печални чакате ръка,сънувате и пръсти нежни.Напразно чакате!... Така,в надежда тихо безнадеждни,вий мрете – болни теменуги.Вий мрете – в храсти и бодилот първи ден чела навели…Желания в живот немил,мечти неволни и несмели –вий чезнете едни след други.О бледни, болни теменуги!П. К. Яворов
30 Гечев, Ал. Българската литература през 1908 г...
31 Атанасов, Н. Цит. съч.
32 Н. Р. Цит. съч.
33 Н. Р. „Снежинки”. Ек. Ненчева. – Теменуга, I, 1909, кн. 1, с. 11-12.
34 Пак там, с. 11.
35 Цанков-Дерижан, Хр. Цит съч.