Д-р Кремена Митева

 

ЖЕРАВНА – С ДЪХ НА „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ“

 

    Когато споменем името на писателя Йордан Йовков, в съзнанието ни неизбежно се явяват други две имена – на Жеравна и Добруджа. Защото няма българин, който да не знае „двете родни места” на белетриста според Симеон Султанов: Жеравна, където се ражда човекът Йовков, и Добруджа, където се ражда писателят Йовков. Днес ни е невъзможно да си представим какво е била Жеравна без Йовков и особено без неговите „Старопланински легенди”. Както пише в старите книги, някога селото е било известно най-вече от Васил-Друмевата повест „Нещастна фамилия” и от популярната народна песен „Пустите моми жеравненски…”. А когато през 80-те години на 19. век Константин Иречек посещава Жеравна, я вижда така: „Нашата цел беше селото Жеравна (според местното наречие, собствено Жеруна), турски наричано Башкьой, разположено на височина 660 м. под два върха, коронувани с висока гора, а по темената голи… Жеравна брои 518 къщи с 2 146 жители, между които 314 православни цигани… Гъсто струпаните къщи са наредени на едно високо, отдалече видимо място при полите на гората.. Улиците имат вид на малък град. Къщите са доста живописни, с много издадени стрехи, все двуетажни, а вътре чисти и гиздави; долната част е каменна, горнята – дървена от невапсани греди и дъски. Разправя се, че някои са градени от дървета, сечени на самото място, докато в селото е имало още гора, дори в стената на една къща бил, казват, зазидан стар дънер с корените. По дворовете, постлани с големи каменни плочи, виреят и слаби вишни и сливи, а около чардаците и слаба асма… Тукашните българи, хора добросърдечни и откровени, без излишна изтънченост, са хубави, високоизраснали и русокоси, с редки изключения чернокоси”.JeravnaYovkov

Къща-музей „Йордан Йовков“ в Жеравна

 

    Днес селото, което някога турците наричат „Кючюк Филибя”, е най-големият архитектурен резерват в България с около 330 къщи и с близо 500 жители. Много от жеравненските къщи са от възрожденско време, като част от тях са дори на повече от 300 години. Сега някои са превърнати в музеи: къщите на Сава Филаретов и Руси чорбаджи, богато украсени с дърворезба; родната къща на Йордан Йовков; старото класно училище (1867 г.), днес картинна галерия. Любимо място за посещение е и възрожденската църква „Св. Николай” (1834 г.) с много ценни икони, някои дело на прочутия зограф Недко Тодорович.
    Жеравна сякаш е спряла да си отдъхне по пътя между миналото и настоящето. Всеки посетител е впечатлен от живописността й, долавя особената й атмосфера и усеща как всичките му сетива се изострят, но духът му намира покой. Жеравна предразполага към вглъбяване, провокира творческите енергии на човека. Тя е обичан кът за работа: тук рисува жеравненските си мадони художникът Христо Тодоров, тук може да срещнете известния ни медиевист проф. Донка Петканова или изследователя на Йовков Атанас Цонков.
И все пак – днес на всекиго е ясно, че Жеравна нямаше да е същата без Йовков. Защото вървящият по тесните й, криволичещи калдъръмени улички просветен българин инстинктивно търси кафенето на Димчо кехая, къщата на хаджи Драган, на Стефан Цоцкин, сапунджийницата на дядо Руси… Като че ли очаква да му се мярнат Рада, Шибил, Божура, Тиха или да чуе „мътния порой” на спускащите се от Бакъджиците кърджалии на Индже. А когато се изкачи на Бърдо, където е родната къща на писателя, дочува говора на кориите: „Те бяха три: Черковната, Старча, Циганската. Но духаше ли вятър, шумеше всякога една, а другите мълчаха. Спуснеше ли се долнякът откъм равна Ромъня и залюлееше клоните на Черковната, тя зашумяваше, а Старча и Циганската, останали на завет, мълчаха: те сякаш слушаха старите хайдушки легенди, които Черковната им разказваше. След няколко дни пък, при промяната на вятъра, със същия тъмен и тайнствен език, те заговорваха на Черковната. И аз не зная друг спомен от детинството, изпълнен с такова очарование, както разговора на тия стари гори” (из „Овчарова жалба”, сб. „Старопланински легенди”).
    Наричат Жеравна „оазис в планината”. Действително тя се появява пред пътника като мираж и пак така изчезва. И макар образът й да се губи, в душата на човека продължават да живеят нейните легенди, превърнати от Йордан Йовков преди 80 години в класически литературни текстове. Защото „Старопланински легенди” е не само най-поетичната, но може би и най-обичаната българска книга, чрез която всяко ново поколение читатели търси своята национална идентичност. Или както обобщава проф. Иван Сарандев: „След появяването на „Старопланински легенди” те получават всички квалификации – и от критиката, и от читателите. И заслужават всички, каквито са възможни. Но струва ме се, че най-подходяща би била една – те не са повече от един урок… Един урок по патриотизъм, в който носталгичната въздишка на автора, намиращ се отвъд Дунава, се извиси до истинско прозрение за главното в националния характер на българина, до прозрения, родени от съприкосновението на писателя с миналото на народа, но валидни за бъдещето. И най-после този сборник беше едно напомняне, че в Европа съществува древна литература, която създава художествени ценности, достойни за внимание”.

ДНЕС ДОБРИЧ ЩЕ ОТПРАЗНУВА РОЖДЕНИЯ ДЕН НА ЕДНА БЕЗСМЪРТНА КНИГА – ЙОВКОВИТЕ „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ” СТАВАТ НА 80 ГОДИНИ. ЗАПОВЯДАЙТЕ В ДОМ-ПАМЕТНИК „ЙОРДАН ЙОВКОВ” ОТ 17.00 Ч., ЗА ДА ПОЧЕТЕМ ЗАЕДНО ГОДИШНИНАТА. НАШ ГОСТ ЩЕ БЪДЕ ПРОФ. ДФН ИВАН САРАНДЕВ.

 

 

Елисавета Багряна

 

В ЙОВКОВАТА КЪЩА

 

Тя кацнала е на височината,
невидима зад каменния зид,
а колко върхове в далечината
е виждал той, под сянката й скрит.

Пред малкия сайвант лозница стара
синеела с гроздове в есента
и сякаш птички златни, над дувара
отлитали отвяните листа…

Корията тъмнеела отсреща,
Разбойна се загръщала в мъгли
и зимата запявала зловещо
край къщицата, с ветровете зли.

Тогава свит на шарения одър,
под мигащия плам на газеник,
в гласа на майка си, разказващ бодро,
се вслушвал мъничкият ученик.

Предания старинни за хайдути
и песни за Индже и за Шибил –
край задименото огнище чути –
в сърцето си за нас той съхранил.

Сега, под тази разкрилена стряха,
в незабравимо слънчевия ден,
старопланинските легенди спряха
с най-живата си красота пред мен.

И топлата им светлина обгърна
селото, двора, стария навес –
като че Йовков сам се тук завърна
и нова повест ми разказва днес.

 

 

 

Дамян Дамянов


КЪЩА
    

На паметта на Йордан Йовков

 

Твойта тиха жеравненска къща,
във която ти не си се връщал
тъй отдавна, тъй отдавна вече,
аз се връщам в тази тиха вечер.
Аз се връщам тъжен вместо тебе,
а пък в мене твоят свят вълшебен
като в своя къща се завръща.
Всичко пак си е едно и също,
както някога си го оставил –
портата, чардакът, онзи бавен,
много бавен калдъръм до входа.
Аз вървя по него. Той ме води
към живота, що е минал тука,
към Моканина и към Калмука,
към Шибил и Рада, и към всичко,
към оная тъжна божа птичка –
лястовица бяла, бяла, бяла,
в сънищата само прелетяла,
в сънищата само оздравила
болни и сакати, и немили…
Тази тиха жеравненска къща
във вселена мигом се превръща,
във вселена светла и безкрайна,
сбрала мъки, радости и тайни,
сбрала толкова съдби човешки.
Аз затварям портата й тежка.
Аз, безбожникът, мълвя в тъмата:
„Боже, колко радост по земята!”

 

 

 

Дамян Дамянов

 

Село ли си, или си картина?
Жива ли си, или си икона?
Кой зографин те е зографисал
от дърво, от камък и самобитност,
та неизтриваема с години
си седиш на синьото на фона?
. . .
Село ли си, или си вселена?