Айля Исмаил, Тодор Димов

 

АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОМПЛЕКС „ДУРАНКУЛАШКО ЕЗЕРО“ –

ПРИРОДА, ЕКОЛОГИЯ И ОТКРИТИЯ

 

  Към североизточната част на Балканския полуостров (земите на Долния Дунав и Западното черноморие) принадлежи и съвременното регионално понятие Добруджа. Тази територия има своя геоморфология, топография, релеф и климат, които екологично я приобщават към Украинските степи. Това е изразено и в нейното културно развитие през праисторическата епоха. От една страна мястото е било в постоянна, никога (и от нищо) непрекъсвана връзка със степите, от друга – по течението на Дунав са осъществявани контакти със Средна Европа, а от трета – постоянно е било под влиянието на Егея и Средиземноморието. Географското му разположение, Черно море и големите реки предопределят неговата роля на контактна зона в обитаемия свят през праисторическата епоха.Фиг. 1. Карта на Дуранкулашкото езеро, морския бряг и Големия остров.

  В този контекст сравнително късното заселване на района на Долния Дунав и Западното черноморие от неолитния човек е обусловено от по-суровите природни, климатични и екологични дадености в тази част на Югоизточна Европа. От тях е зависела практикуваната от него произвеждаща икономика – земеделие и животновъдство. Към края на средния неолит увеличаването на населението в неолитизираните вече части на праисторическия свят, породило необходимост от „колонизация” на нови, все още незаселени територии, подходящи за неолитното произвеждащо стопанство. Тогава в Добруджа се появили първите, овладели праисторическото фермерство, човешки общности. Това е било възможно само в местата, където съществували подходящи условия – крайбрежните лимани и долините на по-големите реки, в които имало достатъчно количество прясна вода за задоволяване на жизнените, битовите и стопанските нужди на праисторическия човек.

  Геоморфологичните изследвания показват, че морското ниво тогава е било по-ниско от сегашното, а лиманите са били устия на реки, водещи началото си от карстови извори и завършващи в земи, които днес са далече навътре в морето, под водата. Днешният шелф е бил ниска и по тази причина достатъчно овлажнявана част от сушата в този регион. Равните пространства на високото Добруджанско плато предоставяли добри възможности за лов, а близо до морския бряг и край сегашните суходолия били местата, използувани за земеделие, животновъдство и риболов. Това предопределя локални особености на праисторическата икономика, а и на културната характеристика на неолитните обитатели на Добруджа, Западното чурноморие и района на Долния Дунав.

  Геологично тази част на Балканския полуостров е изградена от сарматски варовикови седименти, льосова покривка и най-отгоре дебелият между 0,80 и 1,60 м. чернозем. Надморската й височина варира от 0 до 450 м. На много места черноморският бряг е изпъстрен по цялото си протежение от езера и блата, подхранвани от карстови извори, или дунавски води, които са били източници на прясна вода, обитавани от съответната флора и фауна.

Във физико–географско отношение Добруджа представлява широко, нарязано от каньоновидни суходолия плато, таксономично разделено на три части: Дунавски бряг, Централно Добруджанско плато и Добруджанско Черноморско крайбрежие. През палеозойската ера1 областта е била силно нагънат планински масив. През мезозоя2 и терциера3 са се образували почти хоризонталните пластове на дебелата мизийска плоча, която в района на Добруджанския черноморски бряг се състои от силно окарстени варовици.4 През плейстоцена в цялата Дунавска равнина се извършва льосонавяването. Този процес е омекотил палеозойския пресечен релеф и му е придал по-заоблен и равнинен характер.

  Дълбоката Черноморска падина се образувала от сравнително бързи тектонски движения на земната кора, протекли на етапи и най-силно проявени преди около 25 милиона години. Особено интензивно е геологичното й развитие през последните 2 милиона години. По време на заледяванията тя се е превръщала в голямо пресноводно езеро и обратно – през междуледниковите периоди е възстановявала връзката си със Световния океан. В условията на тези регресии и трансгресии сегашният шелф много пъти е бил осушаван по време на ледниковите периоди, когато морското равнище е било по-ниско от съвременното със стойности: –90, –120 и даже –170 м. Важна особеност на водите на Черно море е наличието на дълбоководен сероводороден слой, който лежи на дълбочина от 130 до 200 и повече метра. Това е уникален природен феномен, който рязко отличава басейна от другите морски и океански акватории на Земята. А това пък има отношение към археологията на Черно море и Европейския континент.5

  Дуранкулашкото езеро, разположено на западния черноморски бряг, представлява плитък лиман, отделен от морето с пясъчна коса широка 50-70 м. Образувало се е преди около 10 000 години в резултат на потъване на земни маси (вследствие на епирогенни движения на земната кора) и нахлуването на морски води в устията на реките Ваклинска и реките от селата Било, Смин, Граничар и Дуранкулак (днес вече суходолия), вливащи се в Черно море (Фиг. 1). Поради слабия повърхностен воден отток езерото се подхранва основно (около 80 %) от пресноводни карстови извори на сарматския водоносен хоризонт. Липсата на постоянно течащи повърхностни води се дължи на равния релеф на Добруджанското черноморие, малкото валежи, карстовият литоложки субстрат, неспособен да задържи падналите дъждове в коритата на суходолията. Тези води бързо потъват в дълбочина и подхранват подпочвените водни хоризонти. Хидрохимичната характеристика на езерните води го определя като бракично (олигохалинно) и еутрофно. Влияние върху солеността на езерния комплекс оказва и морската вода. В момент на обилни дъждове и силни бури е ставало преливане на морски води през пясъчната коса в езерото и частичното му осоляване.Fig-2

Добруджа лежи в умереноконтиненталната климатична област с ясно изразен преходно-континентален климат. Влиянието на Черноморския басейн навътре към сушата достига до около 40-60 км. и определя микроклимата на Добруджанския климатичен район на Северното българско черноморие, където попада и природната забележителност “Дуранкулашко езеро”. Поради това зимата в този регион е по-мека със средни зимни температури (0,5-1,5оС), а лятото е по-прохладно, като най-горещите дни са през юли и август (до 21,0-23,0оС). Средната годишна температура на въздуха е около +11,5оС.

Общо за Добруджа валежите са под статистически средните стойности за България, а за региона на Дуранкулашкото езеро годишната сума на валежите е още по-малка (колебае се между 480 и 530 мм) и районът се определя като засушлив. Добруджанският релеф е равнинен и открит на север. Това позволява свободно нахлуване на силни север-североизточни ветрове (със скорост около 3,5 м/сек – два пъти по-висока от установената за Южното черноморие), студени през зимата и сухи и горещи през лятото.

  Почвеният черноземен слой (който е по-късно явление)6 се е формирал върху льосова основа и е с дебелина 1-1,5 м, а там където тя е по-малка (до 0,2-0,3 м) за основа служат други скали. Най-често срещаният тип почви в региона са карбонатните и излужените черноземи. На югозапад от езерото има тясна ивица от ерозирани карбонатни и типични черноземи. Характерът на почвите показва, че те са се образували и под влиянието на степни тревни съобщества.7

  От направените проучвания на палеоекологичните условия личи, че още през късноледниково (12 000 г. пр. Хр.) и началото на холоцена (8 000 г. пр. Хр.) в района на езерото, а вероятно и в цялата югоизточна част на Добруджа, преобладавали степни съобщества, съставени от разнообразни тревисти видове (Фиг. 2). Последните са доминирали над дървесните до 85%. Преобладавали са семействата сложноцветни, устноцветни, сенникоцветни, лободови, бобови, брошови и др. Житните растения имат второстепено значение и поради това тези земи не могат да се сравняват с южноруските „коилови” степи.8 Fig-3Климатът до този момент е пребореален, относително студен и с увеличаващи се температури.9 Постепенно с подобряването на природните условия през бореалния период (около 7 000 г. пр. Хр.) започват да се увеличават дървесните видове. Преобладават главно смесените дъбови гори. Придружаващите дъба други дървесни видове са: липа, бряст, елша, обикновен габър. По-нататък се появяват и по-взискателни видове като мъждрян, ясен, източен габър, зърнастец, но бука все още липсва. От тревистите видове най-значително е участието на семейство сложноцветни: пелин (Artemisia), метличина (Centaurea), паламида (Cirisum), димитровче (Aster), равнец (Achillea) и др. Увеличават се представителите на сем. лободови (Chenopodiaceae), които достигат своя максимум. Това се дължи на осоляването на почвите, свързано с повишаване на морското ниво и първото свързване на езерото с морето (Древночерноморска трансгресия). По-късно се увеличават и семействата брошови (Rubiaceae), устноцветни (Lamiaceae), лугачкови, бобови (Fabaceae) и кръстоцветни (Brassicaceae). Житните растения се увеличават до 11 %, но доместицираните са все още рядко явление. В палеоботаничните профили на Дуранкулашкото езеро са открити отделни поленови зърна от житни растения (ечемик и пшеница) – 6 000-5 000 г. пр. Хр., най-вероятно отглеждани от населението на неолитното селище Дуранкулак-Блатница.10 Появяват се и рудерални видове в резултат на скотовъдството – ланцетен живовлек (Plantagolanceolata) и обикновена пача трева (Polygonumaviculare). При тези климатични условия на недостатъчна влажност се развива богата ксеротермна, типично степна растителност.

  Едва при настъпване на климатичния оптимум преди около 6 000 до към 5 000 г. пр. Хр. (Атлантически период, характерен със стремително увеличаващи се температури) количеството на дървесните видове нараства до 51,6% – най-голямо е това на дъба (21%) и на габъра (14,7%). Освен тях нарастват и другите широколистни видове – липа, бряст, черен ясен, мъждрян (Fraxinusornus). Намерени са поленови зърна на лоза, хмел, дрян и др. Растителната покривка през този период и при тези климатични условия преминава вече в лесостепна. Смесените широколистни гори заемат предимно влажните зони и ниските части на тогавашната земна повърхност, а изключително разнообразната ксеротермна тревна растителност покрива платата.

  През периода на късната каменно-медна епоха от 4 500 до 4 100 г. пр. Хр.11 човешкото присъствие е най-значително, влиянието върху растителността е много интензивно. Дървесните видове отстъпват място на „културните житни” растения, които през този период вече са достигнали своя максимум – 21%, увеличават се и рудералните видове в резултат на развиващото се скотовъдство. Поради силната експлоатация на горите, а и на почвите, лесостепната растителна покривка преминава пак в степна.

  Последвалото обезлюдяване на региона на Дуранкулашкото езеро в периода от 3 400 до 3 000 г. пр. Хр., в началото на суббореалния период, който се характеризира със студен и относително сух климат, дава възможност на дървесните видове отново да се възстановят и през втората половина на периода да достигнат до 30%. Изоставянето по това време на езерния комплекс, освен на влошените климатични условия, може да се дължи и на Новочерноморската трансгресия, когато нивото на морето се повишава с 4-5 м над съвременното.12 В резултат на това пък се увеличава халофитната растителност. В своето развитие (в следледниково време) езерото търпи три последователни етапа на осоляване, редуващи се с частични опреснявания. Това се доказва както от поленовите така и от диатомеените анализи на езерните утайки.

  От анализа на намерените животински кости в гробовете на праисторическия некропол може да се добие представа за фауната населявала региона на Дуранкулашкото езеро през периода на неолита и енеолита. Идентифицирани са както диви така и опитомени видове: див заек, черноморски делфин, муткур, дива свиня, благороден елен, сърна, тур, европейско диво „магаре” (Equushydruntinus /hemionus/ danubiensis), мечка, вълк, лисица, пор (става дума за степен пор), язовец, видра, дива котка, лъв, куче, домашна свиня, говедо, овца, коза. Освен тези видове тук се е срещал и дивия кон (Equusgermanicustransilvanicus). Дивото степно магаре е вече напълно изчезнало още през ранния енеолит – до средата на пето хилядолетие пр. Хр. Този степен вид е редуцирал местообитанията си през холоцена с намаляването на степните ландшафти и увеличението на горските масиви, поради настъпилите промени в климатичните условия. Но причините за изчезването му са масовото преследване и ловът. Обект на лов са били също еленът и по-малко дивата свиня.13

  Природната забележителност Дуранкулашко езеро като естествена влажна зона и като място за почивка на прелетни птици (орнитологично важно място), принадлежи към уникалните и представителни екосистеми според националната стратегия за опазване биологичното разнообразие в България от 1993 година. Защитената територия е заета от хидрофитна (водна) и хигрофитна (водолюбива) растителност. По двата острова и по дигите е разпространена сухолюбива тревиста растителност, без да формира съобщества. От водната растителност по-широка застъпеност имат плаващия ръждавец, гребеновидния ръждавец, къдрав ръждавец, плаващ роголистник, обикновена мехурка (защитен вид). Като съпътстващи на тези асоциации са видовете водна леща, триделна водна леща и водно лютиче.14

  От водолюбивата растителност най-голяма площ (80% от площта на растителния свят) заемат съобществата на тръстиката, следвани от теснолистния папур, широколистния папур, езерния и тръбестия камъш – най-широко представената ценоза на този вид в България е в Дуранкулашкото езеро (Фиг. 3). Срещат се още морски болбошонус, жерардова дзука, приморска дзука и някои други.

  На този фон представяме резултатите от археологическите разкопки на големия праисторически комплекс, открит на западния бряг на Дуранкулашкото езеро. Това е селищната могила на Големия остров, къснонеолитното селище и праисторическия некропол на западния бряг на езерото, и някои по-късни обекти. Дебелината на културния пласт на могилата е 3,50 – 4,00 м. В него стратиграфски са разграничени осем строителни нива. Долните две от тях принадлежат на носителите на последните две фази от развитието на култура Хаманджия, а над тях следват четири хоризонта на култура Варна (Фиг. 4).

 На западния бряг на езерото е открито по-древно селище, принадлежащо на последните етапи от новокаменната епоха в тази част на Балканите. Откритите находки позволиха типологично да разграничим дълго търсената от археолозите първа фаза на култура Хаманджия, която беше наречена БЛАТНИЦА, по старото име на днешното село Дуранкулак. Земеделско-скотовъдното население на региона от това време взема участие и в по-късните исторически процеси, довели до появата на големите културни блокове през късната каменно-медна епоха в Югоизточна Европа.

 

Археологически комплекс Дуранкулшко езероFig-4

 От 1975 г. насам на Големия остров в западния край на езерото започнаха археологически разкопки на селищна могила от каменно-медната епоха. На това място беше открита най-старата каменна архитектура в Континентална Европа (Фиг. 5).

 Три години по-късно на западния бряг на Дуранкулашкото езеро беше открито къснонеолитно селище от вкопани в жълтия льос землянки. Археологическите материали позволиха типологично да бъде установена дълго време търсената от изследователите най-стара фаза на култура Хаманджия.

 На юг от селището Дуранкулак-Блатница през 1979 г. бяха намерени и първите праисторически гробове. Започнаха разкопките на най-големия праисторически некропол в света, функционирал непрекъснато от началото на късния неолит (5 300-5 250 г. пр. Хр.) до края на енеолита (4 150-4 100 г. пр. Хр.), а и други (по-късни по време) обекти. Оформилият се по такъв начин комплекс „Дуранкулашко езеро” сега има значението на своеобразен хронологичен и културен „еталон” за района на Добруджа, Западното Черноморие и Долния Дунав. Изследванията показаха, че Големият остров в Дуранкулашкото езеро и западния му бряг срещу него са обитавани (с незначителни прекъсвания) повече от 6 000 години Археологическата характеристика на целия комплекс е следната:

Фиг. 5. Най-старата каменна архитектура в континентална Европа на Големия остров в Дуранкулашкото езеро (V хил. пр. Хр.).1. Неолитно селище Дуранкулак-Блатница – втора половина на VІ хилядолетие пр. Хр. Изследвани са три землянки, принадлежали на най-старите, практикуващи произвеждаща икономика, обитатели на Добруджа и Долния Дунав – с други думи най-древното трайно установило се население в тази част от Европейския континент.15

2. Праисторически некропол – функционирал непрекъснато повече от цяло хилядолетие. Откритите 1 204 гроба от новокаменната и каменно-медната епоха го правят най-голямото праисторическо явление от този вид в света. Придобити бяха много нови знания за появата на медната металургия, търговските контакти на общностите, обитаващи Западното Черноморие и земите на днешните Украйна, Молдавия, Среден Дунав и други територии, както и погребалните практики и култовите представи на праисторическия човек. В гробовете беше открит богат инвентар – глинени съдове, идолна пластика, каменни, кремъчни, костени и медни сечива, накити от злато, мед, малахит, халцедон, спондилус, денталиум и други. Не на последно място изтъкваме обстоятелството, че по-голямата част от откритите скелети на погребаните индивиди и остеологичните останки бяха много добре запазени поради ниската киселинност на материковия льос.16

3. Тракийско селище от ХІІІ-ХІІ в. пр. Хр. – късна бронзова епоха. Това е единствения изцяло изследван обект на Балканския полуостров от времето на Троянската война. Той се отнася към началото на формирането на Трако-гетската племенна общност в тази част на тогавашния обитаем свят.17

Фиг. 6. Светилище на тракийската Велика богиня-майка Кибела на Големия остров (ІV-ІІІ в. пр. Хр.).4. Светилище на тракийската Велика богиня-майка Кибела – края на ІV–І в. пр. Хр. Било е изградено във вътрешността на карстова пещера на южния бряг на острова към началото на елинистическата епоха. По време на разкопките беше открита оброчна плоча на богинята и други находки от този период: два старогръцки чернофирнисови кантароса, амфорна тара и дръжки с печати от островите Родос и Тасос, Кос, Хераклея и други класически егейски центрове (Фиг. 6).18

5. Античен некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро – ІІІ в. пр. Хр.-ІV в. сл. Хр. Открити са съоръжения с различна типология, архитектура и културна принадлежност. Между тях интерес представляват гробовете-катакомби, характерни за погребалните практики на северно разположената скито-сарматска племенна общност, както и погребения от римско време.19

6. Старобългарско селище от ІХ–ХІ в. Изследвано е на цялата му площ. Открити са повече от 240 жилища, някои от които с кръгла форма и архитектура (останки от юрти). Някои от тях сега са укрепени, консервирани и експонирани на открито.20

7. Старобългарски некропол на западния бряг на езерото (втората половина на ІХ–началото на ХІ в. сл. Хр.). Принадлежи на обитателите на селището на Големия остров и е разположен на западния бряг на езерото. Изследвани са 282 гроба, а на острова (около християнска църква в централната част на селището и по южния му склон) – други 27. Починалите са били полагани в правоъгълни камери от варовикови плочи. Има и редки езически реликти – гробни ями с неустойчива ориентация.21

8. Селищна могила Големия остров в Дуранкулашкото езеро – обитавана непрекъснато през цялата каменно-медна епоха (цялото V хил. пр. Хр.), а и в по-късно време. Културният пласт на могилата илюстрира една от най-високо развитите култури в праисторическия свят, намерила своя апогей в еволюцията на културата Варна. Тази селищна могила е единствения изцяло проучен многослоен археологически обект от каменно-медната епоха в района на Западното Черноморие. Тук беше открита и най-старата каменна архитектура на Европейския континент.22

 У древните човешки общества важна роля в отношенията между хората са играели родовите структури и са възниквали представи за починалите, в ролята на посредници между света на живите и този на свръхестественото. По този начин некрополите се превръщат в сакрално място, където чрез посредничеството на починалите предци, се осъществява връзката с въображаемия „друг свят”, в който те продължават живота си и към който принадлежат космическите и планетарните повтарящи се явления – оттук почитането на Слънцето, Луната и другите стихии. Символичните погребения (кенотафи) в некрополите от каменно-медната епоха, също са свързани с култа към предците. Така в погребалните практики от изследваните праисторически некрополи прозират елементите на установени вече култови (религиозни) представи, в които се очертават тенденции на изразена обществена диференциация и йерархия на свръхестествените сили, а и на ритуалите извършвани в тяхна чест.Фиг. 7. Златни накити от праисторическия некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро.

 Предметите от злато, мед, кремък, камък, керамика и други материали – тяхното количество, технология на изработка и естетика – предполагат наличие на съществуващи вече производствени центрове. Откриването на металургията и металообработката са изисквали специални знания и умения. Това обуславя появата на първите занаятчии – ковачите, които вероятно са предавали знанията си по родова линия. Защото владеенето на особени, „тайни” технологии за превръщане парчето руда в сечиво, украшение или някакъв друг предмет, предполага и висок обществен престиж, с който ще са се ползвали майсторите-ковачи, породен от умението им да използват природните стихии вода и огън, както и сложни за времето си технологии.

 Впечатляващите находки от мед и злато (Фиг. 7) потвърждават идеята за появили се в земите на Западното Черноморие добре организирани общности, стоящи високо над родовообщинната структура и стоящи се на прага на ранната държава и възникването на писменост към средата на V хил. пр. Хр.. Появява се нова, непозната преди това, обществено-икономическа организация. Унификацията на материалната и духовната култура, търговските контакти и икономическия възход, обуславят културно-историческото влияние, което тя е оказвала далече на североизток, север и запад. Енеолитизацията на Европа демонстрира постепенно проникване на тази най-стара в света металургия към северните, средните и западни части на континента.

 Накрая няколко думи за достъпните на праисторическия човек суровини. Много е писано за най-често използваните от тях – камък, кремък, кост, рог, дърво, животински кожи, вълна, стъблата или влакната на някои растения. Не стои така въпроса с другите ресурси, появата и използването на които е изисквало „откриване” и различна по съдържание преднамерена човешка дейност за експлоатацията им – отначало случайно, а с течение на времето и усвояването им като необходими и полезни. Очевидно печената вар, керамиката, някои минерали, рудите и металите са съществена част от онези природни ресурси, които човекът е откривал в рамките на продължителен период от време и които той е променял за нуждите си по отношение на форма, физични, химични, технологични, а и естетически свойства и качества. Важно техническо достижение е било контролираното използване на огъня – една задължителна предпоставка за осъществяване на успешни технологии. Много неорганични материи (варовик, глина, руди и самородни метали) в огъня претърпяват необратими промени на цвят, твърдост, якост и други качества, постоянната проява на които е била забелязвана от хората и са правени опити за прилагането им в практиката.

 Едно е сигурно: рудодобивът и металургията са революционен импулс в развитието на човечеството през праисторическата епоха. С това се слага началото на разделението на труда и появата на занаятите. В най-силно развитите части на тогавашния свят се наблюдава задълбочаваща се социално-икономическа диференциация, както и поява на жреческа и царска власт. В края на V хил. пр. Хр. на такъв етап са се намирали обитателите на района около Варненския лиман и Дуранкулашкото езеро. Резултатите от изследванията на най-старата металургия позволяват изводи и за появата на цивилизацията, изразено в консолидацията на големите културни блокове през късната каменно-медна епоха и първите признаци на създаването на писменост около 1500-2000 г. преди цивилизациите в Месопотамия и Египет.

 


 1 Палеозойска ера – ера от геологичната история на Земята с продължителност около 340 милиона години (отпреди 590–248 милиона години). Разделена е на шест периода: Перм, Карбон, Девон, Силур, Ордовик и Камбрий. Виж за това: Майкъл Кремо и Ричард Томпсън. Тайната история на човешката цивилизация, С., 2002, с. 26, Табл. 1,1.

2 Мезозойска ера – ера от геологичната история на Земята, разделена на три периода – Креда, Юра и Триас (248–65 милиона години). Появили се влечуги с гигантски размери, птици и първите бозайници.

3 Терциер – геологичен период от началото на неозойската ера, разделен на пет епохи: Палеоцен, Еоцен, Олигоцен, Миоцен и Плиоцен (65–5 милиона години). Оформили се широколистни растения и се появили бозайниците. И тук хронологията е по М. Кремо и Р. Томпсън – виж бележка 1.

4 Карст – разядени от природните води варовикови скали, каверни или пещери.

5 Уилям Райън, Уолтър Питман. Ноевият потоп. Новите научни разкрития за събитията, които промениха историята, Варна, 2000, 308 стр; Виж също: Петко Димитров, Димитър Димитров. Черно море, потопът и древните митове, Варна, 2003, 95 стр.

6 Почти всички палеогеографски и палеоекологични резултати определят възникването на съвременния чернозем към средата на бронзовата епоха – около началото и средата на ІІІ хил. пр. Хр.

7 Е. Божилова, Ю. Атанасова. Палеоекологични условия и история на растителността в района на Дуранкулашкото езеро. – В: Дуранкулак 1, С., 1989, с. 199-204.

8 Пак там, с. 201 и сл.

9 E. Bozilova, M. Filipova. Paleoecological Environment in Northeastern Blak Sea Area during Neolithic, Eneolithic and Bronze Periods. – In: Studia Praehistorica 8, Sofia, 1986, p. 160-165 and Table I.

10 Т. Димов. Землянка от неолитното селище при с. Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Археология ХХІV, 1982, кн. 1, с. 33-49.

11 Явор Бояджиев. Хронология на праисторическите култури на територията на Добруджа. – В: Сб. Добруджа, 1992, кн. 9, с. 10-19 и цитираната там обширна литература.

12 Ат. Орачев. Приноси към палеогеографията на Добруджанското крайбрежие. – В: Сб. Добруджа, 1990, кн. 7, с. 32-52.

13 Gunter Nobis. “Wildesel” aus der kupferzeitlichen Siedlung Durankulak, Kr. Tolbuchin. 1. Mitteilung. – In: Bonn zool. Beitr., 37, 3, Bonn, 1986, S. 195-208; N. Spassov, N. Iliev. The animal bones from the prehistoric necropolis near Durankulak (NE Bulgaria) and the latest record of Equus hydruntinus Regalia. – In:Durankulak, Band II, Teil 1, Sofia, 2002, p. 313-324.

14 Д. Георгиев. Природна забележителност “Дуранкулашко езеро”. План за управление на БШПОБ, Варна, 2001.

15 Тодор Димов. Землянка от неолитното селище при с. Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Археология ХХІV, 1982, кн. 1, с. 33-48. От същия: Приноси към проучванията на новокаменната епоха в Южна Добруджа. – В: Terra Antiqua Balcanica, Acta III, Sofia, 1988, с. 20-25. Виж също: Тодор Димов. Культура Хаманджия в Южной Добрудже. – В: Studia Praehistorica, 11-12, Sofia, 1992, с. 122-130; Javor Boiadjiev, Todor Dimovet HenriettaTodorova. Les Balkans Orientaux. Bases chronologiques. – In: Atlas du Neolithique europeen. L’Europe orientale. E. R. A. U. L., 1993, pp. 61-110.

16 Тодор Димов, Явор Бояджиев, Хенриета Тодорова. Праисторическият некропол край село Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Добруджа, 1984, кн. 1, с. 74-88; Хенриета Тодорова. Добруджа през праисторическата епоха. – В: История на Добруджа, том І, С., 1984, с. 23-71; Мая Аврамова. Накити от праисторическия некропол при с. Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Добруджа, 1986, кн. 3, с. 75-84; Иван Вайсов. Погребение с идоли от праисторическия некропол в село Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Добруджа, 1987, кн. 4, с. 77-82; Henrieta Todorova, Todor Dimov. Ausgrabungen in Durankulak 1974-1987. – In: Neolithic of Southeastern Europe and its Near eastern connections, Varia Archaeologica Hungarica II, 1989, Budapest, pp. 291-310; Тодор Димов. Културата Хаманджия в Добруджа и Иван Вайсов. Антропоморфната пластика на култура Хаманджия. – В: Сб. Добруджа, 1992, кн. 9, с. 20-34 и с. 35-70; Henrieta Todorova, Todor Dimovet al. Durankulak, Band 2, Teil 1 und Teil 2, Sofia, 2002; Руслан Иванов Костов, Тодор Димов. Минералогична и гемологична характеристика на неметални украшения от праисторическия некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро. – В: Геология и минерални ресурси, 2003, кн. 10, с. 23-29; Руслан Иванов Костов, Тодор Димов, Олга Пелевина. Гемологична характеристика на карнеолови и ахатови маниста от халколитните некрополи при Дуранкулак и Варна. – В: Геология и минерални ресурси, 2004, кн. 10, с. 15-24 и други публикации.

17 Хенриета Тодорова, Тодор Димов. Селище от късната бронзова епоха на Големия остров при село Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Североизточна България – древност и съвремие, С., 1985, с. 21-26; Хенриета Тодорова. Добруджа през Преходния период и през бронзовата епоха (края на V хил. пр. н. е. – началото на ХІІ в. пр. н. е.). – В: История на Добруджа, том І, С., 1984, с. 56-71; За това и: HenrietaTodorova, TodorDimov etal. Durankulak, Band 3 (In print).

18 Десислава Йорданова, Тодор Димов. Амфорни печати от Големия остров и западния бряг на Дуранкулашкото езеро. – В: Сб. Научни съобщения на СУБ-Добрич, том 5, № 1, Добрич, 2003, с. 137-154; Henrieta Todorova, Todor Dimovet al. Durankulak, Band 3 (In print). През лятото на 2007 година храм на богинята Кибела беше открит и изследван близо до пристанище Балчик, на територията на съвременния град. От него произхождат осем мраморни статуи и една оброчна плоча, изобразяващи богинята, голям мраморен мортарий, външни и вътрешни архитектурни детайли с релефна украса, плочи със старогръцки надписи и други находки. Информацията ми беше предоставена от колегата Радостина Господинова, ръководител на разкопките на храма, директор на Исторически музей-Балчик.

19 Тодор Димов. Античен некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро. – В: Сб. Добруджа, 2000, кн. 17-18, с. 11-31 и Приложенията на с. 349-363; Също: Todor Dimov. A late Iron Age an cemetery on the west bank of the Durankulak lake, Bulgaria. – In: Durankulak, vol. 3 (In print).

20 Хенриета Тодорова и колектив. Дуранкулак, том 1, С., 1989, 311 стр.

21 Пак там.

22 Хенриета Тодорова. Добруджа през праисторическата епоха. – В: История на Добруджа, том І, С., 1984, с. 23-71. Резултатите от повече от 30-годишните изследвания на селищната могила на Големия остров в Дуранкулашкото езеро ще бъдат публикувани в том 4 от поредицата „Дуранкулак”.